Другите камиони също бяха претъпкани. Стю не видя колко души са натоварили, но успя да забележи петчленното семейство на Ходжис и Крис Ортега — братът на Карлос от линейката. Крис беше барман в „Индианската глава“. Видя още Паркър Насън и жена му — старците, които живееха в каравана близо до неговата къща. Навярно бяха прибрали всички свидетели на катастрофата и всички, с които са контактували след това.
В покрайнините на градчето два тъмнозелени камиона преграждаха шосето. Стю предположи, че останалите пътища към Арнет също са блокирани. Наоколо разпъваха бодлива тел, а по-късно сигурно щяха да сложат и часови.
Значи беше сериозно. Въпрос на живот и смърт.
Той седеше търпеливо на стола край болничното легло, в което все още не бе лягал, и чакаше сестрата да доведе някого. Най-вероятно първият посетител ще бъде дребна риба. До сутринта може би ще му пратят някого с достатъчно власт, за да отговори на въпросите. Нищо, ще почака. Стюарт Редман беше търпелив.
За да се намира на работа, той започна да си припомня в какво състояние бяха хората, с които го откараха до летището. Единствено Норм изглеждаше сериозно болен. Кашлица, храчки, висока температура. Другите просто бяха настинали повече или по-малко. Люк Бруът кихаше. Лайла Бруът и Бик Палфри кашляха лекичко от време на време. Хап имаше хрема и непрекъснато се секнеше. Приличаха на хлапета от втори или трети клас — доколкото си спомняше Стю, по негово време две трети от класа все мъкнеха по някой микроб.
Но онова, което го изплаши най-много — макар че може да беше просто съвпадение — се случи когато завиваха към летището. Изведнъж военният шофьор оглушително кихна три пъти подред. Да, навярно беше съвпадение. В Източен Тексас юни е лош месец за алергичните. Или пък шофьорът просто бе прихванал обикновена настинка за разлика от гадорията, която тормозеше всички останали. Стю искаше да вярва в това. Защото, ако нещо прескача толкова бързо от човек на човек…
Охраната се качи в самолета заедно с тях. Военните пътуваха мълчаливо и не отговаряха на никакви въпроси. Само казваха, че отиват в Атланта. Там щели да им обяснят какво става (нагла лъжа). За всичко останало мълчаха. По време на полета Хап седеше до Стю и беше къркан до премаляване. Във военния самолет нямаше кой знае какви удобства, но пък предлагаха първокласни напитки и храна като по най-реномираните въздушни линии. Разбира се, вместо хубавичка стюардеса имаше някакъв навъсен сержант, обаче ако човек си затвореше очите за тая работа, всичко друго беше направо чудесно. Даже Лайла Бруът се поуспокои, след като гаврътна две питиета.
По някое време Хап се приведе и лъхна към Стю облак топли алкохолни пари.
— Чудновати момчета са се подбрали в тая тайфа, Стюарт. Нито един под петдесет, нито един с венчална халка. Ниски чинове от кариерата.
Половин час преди кацането Норм Бруът припадна и Лайла се разпищя. Двама от навъсените сержанти омотаха Норм в одеяло и бързо го отмъкнаха нанякъде. Загубила предишното си спокойствие, Лайла продължаваше да пищи. След малко избълва двете питиета заедно с пилешкия сандвич, който бе яла по пътя. Други двама сержанти невъзмутимо се заеха да почистват около нея.
— Каква е тая работа? — крещеше Лайла. — Какво му е на мъжа ми? Ще умрем ли? Ще умрат ли дечицата ми? — Беше се вкопчила с желязна хватка в „дечицата“ и притискаше главите им към пищната си гръд. Люк и Боби се оглеждаха тревожно, смутени и позасрамени от шума. — Няма ли кой да ми отговори? Не сме ли вече в Америка?
— Няма ли кой да я накара да млъкне? — изръмжа Крис Ортега от дъното на самолета. — За Бога, тая жена вие като Развален грамофон.
Един от военните я накара да изпие чаша мляко и Лайла наистина млъкна. До края на полета не обели нито дума, само гледаше през прозореца и си тананикаше тихичко. Навярно в чашата имаше и още нещо освен млякото.
Когато кацнаха, на летището ги чакаха четири кадилака. Трите бяха за хората от Арнет. Военните се настаниха в четвъртия. Стю предполагаше, че тия юначаги без брачни халки — и сигурно без роднини — сега са нейде наоколо в сградата. Над вратата отново светна червена лампа. Когато скритата помпа спря да работи, в стаята влезе човек с бял херметичен костюм. Доктор Денинджър. Той беше млад. Имаше гъста черна коса, мургава кожа, остри черти и месести устни.
— Пати Гриър казва, че й създавате неприятности избръмча високоговорителят върху гърдите на Денинджър. Много е разстроена.
— Не виждам от какво — безгрижно заяви Стю. Трудно бе да се преструва на спокоен, но трябваше на всяка цена да прикрие страха си. По думите и поведението на Денинджър личеше, че е от ония, които безжалостно тормозят подчинените си, но са готови с часове да лижат задниците на началството. Подобен тип лесно се поддава на управление, стига да вярва, че държиш тоягата. Но усети ли страх, веднага ще ти пробута изтъркания номер: едно ледено: „Съжалявам, нямам право да говоря“, а под него — високомерно презрение към тия тъпи цивилни, дето все си бъркат носа където не им е работа.