После някой го улучи малко над брадичката, като разкъса устната му с масивния си пръстен и в устата му нахлу топлият вкус на кръв. Ник политна назад и друг го хвана за ръцете. Той се задърпа бясно и успя да измъкне едната си ръка тъкмо когато нечий юмрук се стовари върху лицето му като падащ астероид. Преди дясното му око да се подуе, зърна отново мътните отблясъци на звездни лъчи по онзи пръстен. После в главата му избухнаха искри и съзнанието му изтъня, готово да се зарее към незнайни дълбини.
Пришпорен от страха, той се дръпна още по-силно. Мъжът с пръстена отново бе пред него и изплашеният Ник го ритна в корема. Онзи остана без въздух, прегъна се и запъхтя беззвучно като пресипнал териер.
Другите пристъпиха напред. Сега Ник виждаше само неясни силуети на едри мъжаги — славни момчета, както навярно се наричаха помежду си — с мощни мургави бицепси под навитите ръкави на сивите ризи. На краката си носеха тежки работни обуща. Пред челата им провисваха сплъстени мазни кичури. В последните мътни лъчи на гаснещия ден всичко това изведнъж му заприлича на кошмарен сън, в здравото му око се стичаше кръв. Някой смъкна раницата от гърба му. Ударите валяха като градушка и той се превърна в смачкана кукла, подмятана на разнищена връвчица. В тишината се чуваше само тежкото дишане на нападателите, които продължаваха да го бъхтят с юмруци, и ромолящата песен на козодой нейде навътре в близката борова гора.
Онзи с пръстена бе успял да се изправи на крака и изпръхтя:
— Дръжте го. Дръжте го за косата.
Отново хванаха Ник за лактите. Някой вкопчи пръсти в жилавата му черна коса.
— Защо не вика? — разтревожено запита един от биячите. — Защо не вика, Рей?
— Рекох ти да не споменаваш имена — сопна се онзи с пръстена. — Ако ще да вика, ако ще да мълчи, все ми е през оная работа. Сега ще му изпия кръвчицата. Тоя мръсник не се бие честно. Ритна ме, педалът му с педал.
Юмрукът му полетя напред в широка дъга. Ник отметна глава настрани и пръстенът раздра бузата му.
— Дръжте го, рекох — изръмжа Рей. — Ама вие какво сега? Путкини номера ли ще ми правите?
Юмрукът се стовари отново и превърна носа на Ник в разплескан домат. Дъхът му заседна в гърлото. Съзнанието му бе изтъняло като самотен гаснещ лъч. Челюстта му провисна и той жадно вдъхна прохладния нощен въздух. Отново зазвъня самотната, нежна песен на козодоя. Ник не го чуваше — нито сега, нито първия път.
— Дръжте го — нареди Рей. — Дръжте, дяволите да ви вземат.
Юмрукът замахна. Два предни зъба се строшиха и пръстенът мина през тях като булдозер. Болката бе неописуема, а Ник даже не можеше да изкрещи. Коленете му омекнаха и той провисна като чувал с парцали в ръцете на мъчителите.
— Рей, стига толкоз! Ще го утрепеш!
— Дръжте го. Тоя педал ме ритна. Ще му изпия кръвчицата. Изведнъж ярки светлини плиснаха по пътя, обрамчен с храсталак и грамадни стари борове.
— Божичко!
— Хвърлете го, хвърлете го!
Това бе гласът на Рей, но самият Рей вече не стоеше пред него. Ник изпита смътно облекчение, но болката в устата поглъщаше почти изцяло последните остатъци от съзнанието му. Усещаше върху езика си парченца от зъбите.
Нечии ръце го тласнаха към средата на пътя. Два връхлитащи светли кръга го обгърнаха като актьор на сцена. Ник размаха ръце и се опита да раздвижи крака, ала те не му се подчиняваха; изглежда, че се канеха да го зарежат. Той рухна върху чакълестото платно и когато писъкът на спирачки и гуми изпълни целия свят, безропотно зачака да бъде прегазен. Така поне и болката в устата му щеше да престане.
После в бузата му се врязаха изстреляни камъчета и той зърна черна гума да спира само на педя от лицето му. От вдлъбнатината на грайфера стърчеше нещо дребно, бяло и лъскаво като монета, стисната между кокалчетата на пръсти.
„Парченце кварц“ — несвързано помисли той и загуби съзнание.
Когато се свести, лежеше върху нар. Постелята беше корава, но през последните три години му се бе случвало да спи и на по-корави. Напъна се и успя да отвори очи. Клепачите сякаш бяха залепени и дясното му око — онова, върху което се бе стоварил астероидът — само се открехна едва-едва.