Гледаше към напукан бетонен таван. Под тавана имаше тръби, омотани в изолация. По една от тях деловито лазеше едър бръмбар. Точно насред зрителното поле на Ник минаваше косо изпъната верига. Той леко надигна глава, от което го проряза взрив на чудовищна болка, и зърна отсреща още една верига, съединяваща другия край на нара със стената.
Завъртя глава наляво (ново избухване на болка, но вече не чак толкова убийствена) и погледът му срещна груба бетонна стена. Беше напукана и гъсто покрита с всевъзможни драскулки. Някои надписи изглеждаха по-нови, други — по-стари, но почти всички без изключение бяха неграмотни. ТУКА ИМА ДЪРВЕНИЦИ. ЛУИС ДРАГОНСКИ, 1987. С КЕФ СЕ ЧУКАМ ЗАДНО. КЪРКАХ ДО ПРИПАДЪК, МНОГО Е ГОТ. ДЖОРДЖ РАМПЛИНГ Е ЧИКИДЖИЯ. ОЩЕ ТЕ ОБИЧАМ, СЮЗЪН. ТУКА МЕРИШЕ, ДЖЕРИ. КЛАЙД Д. ФРЕД 1981. Имаше изображения на едри провиснали пениси, грамадни гърди, грубо надраскани вагини. Всичко това помогна на Ник да разбере къде е попаднал. Намираше си в затворническа килия.
Предпазливо се подпря на лакти, извъртя крака (обути в картонени чехли) през ръба на нара и се надигна до седнало положение. Този път главоболието го връхлетя в промишлени количества и гръбнакът му изпука зловещо. Повдигаше му се, всичко наоколо се въртеше и го обземаше онова жалко безпомощно настроение, в което ти се иска да приплачеш на Бог да престане.
Вместо да приплаче — не би могъл, дори и да искаше — Ник сложи лакти върху коленете си, подпря глава и търпеливо зачака да му мине. След малко наистина му поолекна. Наранената му буза беше покрита с лепенки, а като размърда предпазливо лицевите мускули, стигна до извода, че някой конски доктор е сложил за всеки случай и един-два шева.
Огледа се. Тясната килия приличаше на кутия от солети лежаща върху дългата си страна. От едната страна на нара имаше решетеста врата, от другата — тоалетна чиния без капак и седалка, зад гърба му — видя го, като извъртя глава безкрайно предпазливо — имаше малко прозорче с дебели решетки.
След като се увери, че няма да припадне отново, Ник смъкна долнището на раздърпаната сива пижама, с която беше облечен, седна върху тоалетната и уринира дълго — стори му се, че мина цял час, докато свърши. Когато свърши, трябваше да се подпре на нара като безпомощен старец, за да стане. Боязливо надникна в чинията, очаквайки да зърне кръв, но урината беше бистра. Той пусна водата.
Предпазливо пристъпи към решетестата врата и надникна в късия коридор. Отляво беше изтрезвителното. На един от петте нара лежеше старец и ръката му провисваше към пода като изхвърлено от вълните парче дърво. Отдясно имаше широко разтворена врата. Точно в средата на коридора висеше лампа със зелен тенекиен абажур, каквито обикновено се слагат в билярдните зали.
Нечия сянка плъзна по отворената врата и в коридора се появи едър мъж с тютюнева униформа. На широкия му кожен колан висеше кобур с грамаден револвер. Той пъхна палци в джобовете на панталона си и цяла минута мълчаливо се вглежда в Ник, преди да заговори. Най-сетне заяви:
— Когато бях хлапак, веднъж застреляхме пума в планината и после я влачихме зад колата чак дотук — трийсет и пет километра по черните пътища. Каквото остана от горката твар беше най-жалката гледка, която съм виждал през живота си. Е, момче, ти пък убедително заемаш второто място след нея. Ник имаше чувството, че тая реч е отдавна подготвена, грижливо репетирана и запазена за разните пришълци и скитници, попадащи от време на време в кутията от солети. — Как ти е името, тарикат? Ник докосна с пръст раздраните си, подпухнали устни и поклати глава. После закри устата си с длан, замахна косо през въздуха и пак поклати глава.
— Какво? Не можеш ли да говориш? Какви са тия дивотии? Думите бяха изречени почти дружелюбно, но Ник не можеше да чуе тона им. Той протегна ръка, хвана невидима писалка и задраска из въздуха.
— Молив ли искаш? Ник кимна.
— Ако си ням, що не носиш от ония картички?
Ник сви рамене. Измъкна навън празните си джобове. Сви юмруци и ги размаха из въздуха, от което стомахът му отново се преобърна и из главата му пробяга мъчителна болка. Накрая лекичко се потупа с юмруци по слепоочията, извъртя очи и се подпря на решетките, сякаш готов да рухне на пода. После посочи празните си джобове.
— Значи са те обрали. Ник кимна.
Униформеният мъж се завъртя и влезе в канцеларията. След малко се върна с тъп молив и бележник. Подаде ги през решетките. В горния край на всеки лист бе отпечатано ЗАПИСКИ, а малко по-долу — От кантората на шерифа Джон Бейкър.