— Не се надявай — категорично заяви Бейкър. — Аз съм прост селски шериф, момко. За тая работа ще ти трябва някой като Джеймс Бонд.
Ник кимна и сви рамене. После събра китки и лекичко ги размаха като криле.
— Да, това е положението. Колко души бяха?
Ник вдигна четири пръста, поколеба се, после разгъна и петия.
— Мислиш ли, че ще можеш да познаеш някого?
Ник вдигна един пръст и написа: „Рус и едър. Колкото вас, но по-пълен. Сива риза и панталони. Носи голям пръстен. Средният пръст на дясната ръка. Червен камък. С него ми разпра бузата.“
Докато Бейкър четеше отговора, лицето му се измени. Първоначалната загриженост отстъпи място на гняв. Ник отново се изплаши, защото реши, че гневът е насочен срещу него.
— О, Господи — въздъхна Бейкър. — Няма грешка, сега вече я оплескахме. Сигурен ли си?
Ник боязливо кимна.
— Друго? Видя ли нещо друго?
Ник напрегна паметта си и написа: „Малък белег. На челото.“
Бейкър се втренчи в бележника.
— Това е Рей Бут. Брат на жена ми. Е, много ти благодаря, момче. Още няма пет сутринта, а вече ми съсипа целия ден.
Ник се ококори и направи неловък съчувствен жест.
— Добре де, няма нищо — промърмори Бейкър по-скоро на себе си, отколкото на Ник. — Открай време си е такъв. И Джени го знае. Колко я е пердашил, като бяха малки… Ама все пак й е брат, тъй че тая седмица май ще трябва да спя на дивана.
Ник смутено наведе глава. След малко Бейкър го потупа по рамото и посочи устните си.
— Така или иначе, не вярвам да излезе нещо от цялата работа. Рей и скапаните му приятелчета просто ще отрекат всичко. Твоята дума срещу тяхната. Успя ли да цапардосаш някого?
„Ритнах Рей в корема — написа Ник. — И ударих един по носа. Може да съм го строшил.“
— Рей се мотае най-често с Винс Хоган, Били Уорнър и Майк Чилдрис — каза шерифът. — Ако спипам Винс насаме, може би ще го накарам да пропее. Безгръбначен е като умряла медуза. Стане ли работата, ще се заема с Майк и Били. А пък онзи пръстен е спомен на Рей от луизианския университет. Изхвърлиха го още след втория семестър. — Той помълча, барабанейки с пръсти по ръба на чинията. — Е, ако си решил твърдо, може и да опитаме. Обаче отсега те предупреждавам, че едва ли ще ги осъдим. Може да са зли и страхливи като бездомни псета, но все пак са тукашни момчета, а ти си някакъв глухоням скитник. А ако им се размине, няма да те забравят.
Ник се позамисли. Не можеше да пропъди спомена как ония го подмятаха като окървавено плашило, а устните на Рей се кривяха, оформяйки думите: „Сега ще му изпия кръвчицата. Ритна ме, педалът му с педал.“ Отново усети как смъкват от гърба му старата, удобна раница, с която не се бе разделял нито ден през последните две години.
Той надраска две думи в бележника и ги подчерта дебело.
„Да опитаме.“
Бейкър въздъхна и кимна.
— Добре. Винс Хоган работи в дъскорезницата… макар че „работи“ е силно казано. По-често се скатава от работа. Ако не възразяваш, около девет смятам да отскочим дотам. Притиснем ли го здравата, може би ще пропее.
Ник кимна.
— Боли ли те устата? Док Соумс остави някакви хапчета. Каза, че сигурно ще те боли ужасно.
Ник скръбно кимна.
— Ей сега ще ти ги дам. После… — Той не довърши и Ник видя в своя безмълвен свят как шерифът изстреля в кърпичката си няколко мощни кихавици. — А пък и туй отгоре на всичко — продължи Бейкър, но вече се обръщаше и Ник хвана само първите думи. — Здравата съм настинал. Божичко, славен живот, нали? Добре дошъл в Арканзас, мой човек.
Той взе хапчетата и се върна при Ник. След като му подаде чаша вода, лекичко разтърка шията под ъгъла на челюстта си. Определено беше подута и го болеше. Подути сливици, кашлица, хрема, лека температура… Да, чудесен ден се очертаваше.
10.
Лари се събуди с умерен махмурлук, с отвратителен вкус в устата, сякаш малко драконче я бе използвало вместо нощно гърне, и с чувството, че не си е на мястото.
Леглото беше единично, но с две възглавници. Отнякъде долиташе мирис на пържен бекон. Той седна, зърна през прозореца навъсеното нюйоркско утро и първата му мисъл бе, че през нощта с къщите в Бъркли е станало нещо ужасно — изглеждаха опушени, мръсни, стари. После започна да си припомня предната вечер и осъзна, че това не е Бъркли, а Фордхам. Намираше се в малко апартаментче на втория етаж над Тремънт Авеню и майка му сигурно се чудеше къде ли е бил цяла нощ. Дали снощи му бе хрумнало да се обади, да й каже поне нещичко, та било то и опашата лъжа?
Той стъпи на пода и откри смачкан пакет „Уинстън“ с една последна цигара вътре. След малко намери и зелена запалка еднодневка. Цигарата имаше вкус на фъшкии от умрял кон. Беконът в кухнята продължаваше да цвърчи като развалено радио.