Явно страдаше от лъчева болест, навлязла в последния си стадий. Косата му беше окапала, ръцете му бяха покрити с кървави язви. Лицето му представляваше червен кратер, в центъра на който проблясваше бледосиньо око. Зъбите и ноктите му бяха опадали. Клепачите му почти липсваха. Изглеждаше така, сякаш е дошъл с електрокара си от бездните на ада.
Вцепенен от ужас, Флаг го наблюдаваше безмълвно. Вече не се усмихваше, беше блед като платно. Внезапно лицето му стана прозрачно като стъкло, Боклукчията екзалтирано се провикна:
— Донесох… донесох ти огън… моля те… прости ми…
Пръв реагира Лойд. Направи крачка напред, после още една и дрезгаво произнесе:
— Траш… момчето ми…
Единственото око се завъртя към него.
— Лойд? Ти ли си?
— Да, аз съм. — Лойд трепереше, също като Уитни преди няколко минути. — Ей, какво си ни донесъл, да не е….?
— Това е голямата работа — щастливо заяви Траш. — Атомна бомба. — Започна да се поклаща на седалката като новоприобщен на евенгелистко събрание. — Атомна бомба, голяма работа, голям огън!
— Махни я, Траш — прошепна Лойд. — Опасно е… махни я…
— Накарай го да я махне оттук — изстена Флаг и пребледня още повече. — Нека я откара обратно. Нека…
В единственото око на Боклукчията се появи изненада.
— Къде е той? — попита Траш, гласът му се извиси в агонизиращ вой.
— Къде е той? Няма ли го вече? Къде е той? Какво му сторихте?
Лойд направи още едно усилие.
— Траш, трябва незабавно да махнеш това нещо. Ти…
Неочаквано Ралф изкрещя:
— Лари! Лари! Божията ръка! — Лицето му бе озарено от безумна радост. Очите му сияеха. Посочваше към небето.
Лари вдигна глава. Видя електрическото кълбо, излязло от пръста на Флаг, което бе станало огромно, и бавно, с подскоци, се придвижваше към Траш, изпускайки искри, подобни на влакна. Лари смътно усети, че въздухът е зареден с енергия до такава степен, че всички косми по тялото му са настръхнали.
Кълбото в небето действително приличаше на ръка!
— Не! — изстена Флаг.
Лари погледна към него… но той бе изчезнал. На неговото място се виждаше някакво безформено чудовище с огромни жълти очи, прорязани от тесни котешки зеници.
Сетне и то изчезна.
Лари видя висящите във въздуха дрехи на Флаг — яке, джинси, ботуши — които за части от секундата запазиха формата на тялото му, после паднаха на земята.
Синкавото кълбо се насочи към електрокара, с който Траш като по чудо бе успял да докара атомната бомба чак до Лас Вегас. Повръщаше кръв, косата му падаше, плюеше зъбите си, докато лъчевата болест проникваше все по-дълбоко в него, но не се бе поколебал нито за миг да поднесе своя най-голям подарък на господаря си.
Кълбото синкав огън сякаш бе привлечено към задната част на електрокара, като че любопитно да разбере какво има там.
— Мамка ти, ще ни погубиш всичките! — извика Лойд. Хвана се за главата и падна на колене.
„Слава Богу! — помисли си Лари. — Не се страхувам от злото, не се…“
Бяла светлина изпълни смълчания свят. И праведни и грешници бяха погълнати от свещения огън.
74.
Стю се събуди от неспокойния си сън на разсъмване. Трепереше и дори свилият се до него Коджак не можеше да го стопли. Небето над него сякаш се бе изцъклило от студ,
Макар да го побиваха тръпки, Стю гореше. Имаше висока температура.
— Болен съм — промърмори той и Коджак вдигна поглед към него. Размаха опашка изтича към храсталаците. Върна се с клон в зъбите и го пусна в краката на Стю.
— Казах „болен“, не „огън“ — промълви Стю, — но все пак не е зле да ми донесеш още малко клони.
Запали огън и седна до него, но не престана да трепери. По лицето му се стичаше пот. Каква ирония. Беше пипнал супергрипа или нещо подобно на него. Разболя се два дни, след като се раздели с Глен, Лари и Ралф. След още два дни грипът щеше да го довърши. Състоянието му постепенно се влошаваше и тази сутрин се бе почувствал наистина много зле.
В джобовете си откри парче молив, бележник (необходими принадлежности за длъжността, която заемаше в организационния комитет на Свободната зона и която сега му се струваше толкова глупава) и ключодържател. Дълго време гледа учудено ключодържателя, изпитвайки силна тъга и носталгия. На него бяха закачени ключът от апартамента му, друг от колата му (ръждясал додж, модел ’77), която навярно все още бе паркирана зад дома му на Томсън стрийт в Арнет.
Към ключодържателя бе прикрепено картонче. На него пишеше: „Стю Редман, Томсън стрийт 1 31, тел. (713) 555-683“. Свали ключовете от ключодържателя, сложи ги замислено на дланта си, след това ги хвърли. Откъсна страница от бележника си и най-отгоре написа: „Скъпа Франи“.