Отново запълзя нагоре, избутвайки се със здравия си крак и накрая — кой знае как — се озова задъхан на шосе № 70, където се просна и затвори очи.
Коджак стоеше до него, скимтеше и лижеше лицето му. Стю предпазливо седна и се загледа на запад. Взира се дълго в тази посока, забравил за горещината, която, както преди заливаше лицето му с топли вълни.
— О, Боже — изрече накрая той с тих треперещ глас. — Погледни, Коджак. Лари, Глен. Мъртви са. Господи, свършено е с всичко!
На хоризонта се издигаше облак във формата на гъба, наподобяващ свит юмрук в края на дълга, прашна ръка.
Облакът постепенно започваше да се разсейва. Беше обагрен в оранжево-червено, сякаш слънцето бе решило да залезе малко след пладне.
Внезапно осъзна, че всички във Вегас са мъртви. Някой бе натиснал копчето и атомната бомба беше избухнала… навярно е била с огромен заряд, съдейки по големината на облака и отделената топлина. Възможно е да са се взривили няколко бомби. А Глен, Лари и Ралф, дори да не бяха стигнали до града, са се оказали прекалено близо до експлозията и навярно са били изпечени живи. Зад него Коджак тъжно заскимтя.
„Радиоактивни частици. Накъде ли ще задуха вятърът?“ Но какво значение има това?
Спомни си писмото, което бе започнал да съчинява. Непременно трябва да го допише, да разкаже на Фран за случилото се. Ако вятърът задуха на изток, в Свободната зона могат да възникнат проблеми… хората там непременно трябваше да научат, че Лас Вегас, крепостта на зловещия човек, вече не съществуваше. Хората се бяха изпарили заедно със смъртоносните си играчки, които само чакаха някой да ги докосне. Непременно трябваше да обясни всичко това. Но не в момента. Беше смъртно уморен. Изкачването го бе изтощило, а гледката на разсейващия се облак го бе довършила. Не изпитваше никаква радост, само безразличие и умора. Легна на асфалта и преди да заспи, последната му мисъл беше: „Колко мегатона?“ Не вярваше, че някога ще научи, пък и хич не го беше грижа.
Събуди се след шест. Облакът във форма на гъба бе изчезнал, но небето на запад бе розово-червено, като рана от изгаряне. Стю запълзя към бялата линия по средата на шосето, сетне отново легна изтощен. Целият трепереше. Докосна челото си и реши, че сигурно има температура над четирийсет градуса.
Привечер Коджак се появи със заек между зъбите. Остави го пред краката на Стю и размаха опашка, очаквайки похвала
— Добро куче — уморено каза младият мъж.
Коджак размаха още по-силно опашка, сякаш искаше да каже: „Прав си“. Ала продължаваше очаквателно да го наблюдава. Явно ритуалът не бе довършен. Стю се опита да си спомни какво още трябва да направи. Мозъкът му работеше бавно; докато бе спал, някой изглежда бе сипал меласа в „скоростната му кутия“.
— Добро куче — повтори той и погледна към заека. Тогава си спомни, въпреки че нямаше представа дали му е останал кибрит.
— Донеси, Коджак! — извика, по-скоро да достави удоволствие на кучето. То се втурна на някъде и се върна с голямо парче дърво.
Стю намери кибрита си, но вятърът се бе засилил, а ръцете му трепереха. Отне му доста време, докато запали огъня. Подпалките се разгоряха едва когато драсна десета клечка. Оставаха му още осем. Опече заека, даде на Коджак неговата половина, но откри, че не е гладен. Хвърли на кучето остатъка от порцията си, ала то само погледна месото, сетне тревожно заскимтя.
— Хайде, момче. Не мога да го изям.
Докато се хранеше, Стю го наблюдаваше и целият трепереше. Двете одеяла бяха останали долу, в падината.
Слънцето залезе и небето на запад се обагри с невероятни цветове Бе най-красивият залез, който Стю бе виждал… и може би най-смъртоносният. Спомни си как в някакъв кинопреглед ентусиазирано се описваха прекрасните залези след провеждане на ядрени опити.
Внезапно бе изтръгнат от мислите си от появата на Коджак, стиснал между зъбите си едното одеяло.
— Хей — възкликна Стю и го прегърна. — Ти си страшно куче, знаеш ли?
Коджак помаха с опашка да покаже, че знае.
Младият мъж се загърна с одеялото и се доближи до огъня. Кучето легна до него и скоро двамата заспаха. Но сънят на Стю бе неспокоен. Той бълнуваше. Някъде след полунощ събуди Коджак с виковете си.
— Хап! Изключи помпите! Той идва. Черният човек идва за теб! Изключи помпите! Той е в старата кола зад теб!
Коджак заскимтя тревожно. Човекът бе болен. Подушваше миризмата на болест, смесена с нова, някакъв страшен дъх. Така миришеха зайците, когато се нахвърляше върху тях, също и вълкът, който изкорми край дома на майка Абигейл. Така миришеха градовете, през които бяха преминавали. Ако можеше да я прогони, би го направил, но този път тя беше вътре в човека. Той поемаше чист въздух и издишваше миризмата на приближаваща смърт, и Коджак не можеше да направи нищо, освен да чака. Отново изскимтя и заспа.