— Трябва да сваля температурата — обърна се той към Том. — Това е най-важното в момента. Нужен ми е аспирин. Нали знаеш какво е аспирин?
— Разбира се.
— Тръгваш по магистралата и проверяваш в жабката на всяка кола. Търси автоаптечка — най-вероятно това е кутия с червен кръст на нея. Щом намериш аспирина, веднага се връщаш тук. А ако в някоя кола откриеш палатка, вземи и нея? Ясно ли е?
— Лесна работа. — Том се изправи. — Аспирин и палатка. Тогава ще ти мине, нали така?
— Като за начало е достатъчно.
— Кажи — попита го Том, — как е Ник? Той ми се присъни. Казваше ми къде да отида, защото в сънищата той може да говори. Чудна работа са сънищата, нали? Но когато се опитам да говоря с него, винаги си отива. Той е добре, нали? — Слабоумният тревожно наблюдаваше Стю.
— После ще ти обясня… сега не мога да говоря. Само ми донеси аспирин.
— Добре… — Лицето му помръкна. Очевидно се страхуваше да тръгне сам. — Коджак, ще дойдеш ли с Том?
Кучето замаха с опашка в знак на съгласие и двамата тръгнаха на изток. Стю се отпусна върху постелките и закри очите си с ръце.
Когато Стю отново се върна към действителността, вече се смрачаваше. Том го разтърсваше.
— Стю, събуди се! Събуди се!
Младият мъж изпитваше ужас от начина, по който времето сякаш му се изплъзваше — като че зъбните колела на механизма на собствената му реалност бавно се износваха.
Наложи се Том да му помогне да седне, тогава се закашля толкова силно, че за малко отново не припадна. Слабоумният разтревожено го наблюдаваше. Полека-лека Стю се посъвзе. Загърна се още по-плътно с одеялата, тъй като отново го тресеше.
— Какво откри, Том?
Младежът му подаде аптечка. Вътре имаше термометър, лейкопласт и голямо шише с аспирин. Стю бе изумен, че няма сила да отвърти капачката. Наложи се Том да се справи със специално приспособената капачка. Стю изпи три таблетки.
— Намерих и това — допълни младежът. — Беше в кола, натъпкана догоре с неща за лагеруване, но не открих палатка. — Той подаде на Стю пухен двоен спален чувал.
— Чудесно. Това ще замени палатката. Браво, Том!
— И ето това. Беше в същата кола. — Том бръкна в джоба на якето си и извади оттам половин дузина пакетчета. Стю не повярва на очите си. Сухи концентрати. Яйца, грах, напитки, сушено говеждо. — Това е храна, нали, Стю? На етикетите е нарисувана храна, Бога ми!
— Точно така — благодарно изрече Стю. — И сигурно единственото, което мога да ям сега. Ще можем ли да кипнем малко вода? Само че нямаме нито тенджера, нито чайник.
— Ще намеря нещо.
— Чудесно.
— Стю… Стю се втренчи в разтревоженото му, тъжно лице и бавно поклати глава, сетне прошепна:
— Загина. Ник умря. Преди месец. Много съжалявам.
Том наведе глава и на светлината от току-що разгорелия се огън Стю видя как от очите му закапаха сълзи. След малко слабоумният вдигна глава и го погледна. Очите му блестяха както никога преди. Той ги избърса с опакото на дланта си и пресипнало изрече:
— Знаех го. Не исках да си го призная, но го предчувствах. Ей Богу, така е, да. Непрекъснато ми обръщаше гръб и си отиваше. Бе най-добрият ми приятел, Стю.
Стю посегна и взе голямата му длан.
— Знам, Том.
— Да, така е. Страшно ми липсва. Но ще се видим с него в рая. Том Кълън ще го види там. Тогава Ник ще може да говори, а аз ще мога да мисля. Нали?
— Не бих се изненадал.
— Лош човек е убил Ник, зная го. Но Бог ще спре лошия човек, видях го. Божията ръка се спусна от небето. Тя наказа лошия за това, което стори с Ник и с горкия съдия.
— Какво знаеш за съдията, Том?
— Мъртъв е! Застреляли са го в Орегон! Стю уморено кимна.
— А Дейна? Знаеш ли нещо за нея?
— Том я видя, но не знае какво е станало с нея. Бяха ме направили метач на улици и веднъж, когато се връщах от работа, видях как Дейна подменяше крушките на уличните лампи. Погледна към мен и… — замълча за миг, после отново заговори, но вече не със Стю, а със самия себе си. — Дали е видяла Том? Дали го е познала? Том не знае. Том… мисли… че тя го е познала. Но Том повече не я видя.
Малко след това той отново се отправи на разузнаване заедно с Коджак, а Стю се унесе. Младежът се върна с огромен тиган, в който можеше да се изпържи дори коледна пуйка.
Когато му разказа как го е открил, Стю се усмихна, без да обръща внимание на излезлите по устните му болезнени мехури.
След половин час вечерята беше готова. Младият мъж ядеше бавно, предпочитайки зеленчуков бульон. Този път не повърна. После двамата с Том легнаха да спят, а Коджак се намести помежду им.