— Да проверя? — предложи Том.
— Да, не бива да сме много претенциозни. — Започваше да се спуска синкава мъгла.
Том прекоси шосето и надникна в колата, която бе празна. Стю седеше и трепереше в спалния чувал. Младежът се върна и заяви.
— Три педала.
Стю се опита да размисли. Главата му бучеше. Старият плимут едва ли щеше да им свърши работа. Биха могли да опитат шанса си отвъд хълма, но тогава всички коли ще бъдат в обратната посока. Другата възможност беше да пресекат разделителната ивица, която на това място бе широка около четиристотин метра… но дотогава ще се стъмни…
— Том, помогни ми да стана.
Младежът му помогна да се изправи на здравия си крак. Главата на Стю пулсираше. Притьмня му. Прегърна Том през врата и прошепна.
— Почивка…
Нямаше представа колко дълго са стояли така на пътя. Том го подкрепяше търпеливо, докато той почти изпадна в безсъзнание. Когато накрая се съвзе, осъзна, че младежът продължава да го държи. Мъглата наоколо се бе сгъстила.
— Том, помогни ми да отида до колата.
Том го подхвана през кръста и двамата се заклатушкаха към стария плимут.
— Лостчето за вдигане на предния капак — промърмори
Стю, вкопчен в бронята. По лицето му се стичаше пот и той неудържимо трепереше. Напипа лостчето, но нямаше сили да го дръпне. Показа на Том къде се намира и след миг успяха да отворят капака.
Както очакваше, двигателят беше в плачевно състояние, но акумулаторът не беше толкова зле. Върху него имаше лепенка с печат за годност до февруари 1991. Опитвайки се да разсъждава рационално въпреки бученето в главата, Стю пресметна, че сигурно е бил сменен през май миналата година.
— Натисни клаксона — каза той на Том и се облегна на колата. Беше чувал, че удавник се хваща и за сламка и тази скапана бричка, готова за автомобилното гробище, беше единственият му шанс да оцелее. Ако имаха ключ, можеха да се опитат да запалят двигателя. Може би трябваше да каже на Том да провери първо това, но като размисли, реши, че е без значение.
Ако нямаше ключове, най-вероятно с него беше свършено.
Затвори капака, облягайки се с цялата си тежест върху него. Сетне отиде до предната дясна врата и надникна вътре, очаквайки, че няма да види ключа. Но той бе на мястото си, закачен на ключодържател от изкуствена кожа, с инициали А.К. Стю предпазливо го завъртя и стрелката за бензина бавно се завъртя, показвайки, че резервоарът е пълен почти до половината. Ама че мистерия! Защо собственикът на колата, защо човекът с инициали А.К. бе предпочел да върви пеша, след като е имал достатъчно бензин?
Внезапно си спомни как полумъртвият Чарлз Кемпиън се врязва с шевролета си в помпите на бензиностанцията. Очевидно старият А. К. е бил болен от супергрип и то в последната му фаза. Спира колата, изключва мотора (не защото размишлява логично, а по навик) и излиза. Бълнува, може би има халюцинации. Олюлявайки се се отдалечава, навлиза в блатата, докато пее, киска се и си бърбори нещо, и умира там. След четири месеца Стю Редман и Том Кълън се натъкват на автомобила му, зареден с гориво и с неизтощен акумулатор и…
За да седне зад волана, на Стю му бяха необходими пет минути. Коджак се настани на задната седалка. По пода се въргаляха кутии от „Макдоналдс“ и от пици, миришеше на прегоряло царевично олио.
Стю превъртя ключа. Моторът закашля и угасна. Стю натисна клаксона и този път звукът бе много тих. Том отчаяно го погледна.
— Спокойно, момче — окуражи го Стю. Чувстваше се обнадежден, осъзнавайки, че акумулаторът не е съвсем изтощен. Натисна съединителя и превключи на втора.
— Отвори вратата и бутни малко. А после отново се качи.
— Ама тя е в обратната посока — предупреди го Том.
— Вярно. Но ако успеем да подкараме тази бричка, няма да имаме проблем — ще завием.
Младежът излезе от колата и започна да я бута. Когато стрелката на спидометъра показа седем километра, Стю извика:
— Скачай вътре, Том.
Той се подчини. Стю завъртя ключа и зачака. Плимутът набра скорост, спускайки се по хълма. Стрелката на спидометъра запълзя — отначало показваше петнайсет, после двайсет и пет километра. Движеха се безшумно надолу. Предното стъкло се изпоти. Със закъснение Стю осъзна, че са забравили да вземат „шейната“.