Стю разгледа шишенцата, взирайки се в етикетите им.
— Том, откъде ги взе?
— От аптеката. Ник ми ги даде.
— Глупости.
— Не те лъжа, така си беше. Отначало трябва да взимаш пеницилина, за да видиш дали ти помага. На кое шишенце пише пеницилин?
— На това… но, Том…
— Трябва да го пиеш. Ник заръча така. И трябва да се раздвижиш.
— Не мога да ходя. Кракът ме боли. Болен съм. — Гласът на Стю стана капризен, раздразнителен. Глас на болен.
— Трябва. Или ще се наложи да те влача. — Стю почувства, че полудява. Том сложи хапче пеницилин в устата му и той машинално го преглътна, за да не се задави. Младежът го потупа по гърба като бебе, което трябва да се оригне. Сетне го изправи и го повлече из фоайето. Коджак ги следваше и ръмжеше изплашено.
— Моля те, Боже! — забърбори Том. — Помогни ми, Боже! Стю изкрещя:
— Зная от къде да ти намеря дъска за пране, Глен! В онзи магазин за музикални инструменти. Видях я на витрината!
— Моля те, Боже — задъхваше се Том. Стю бе облегнал глава на рамото му. Беше горещ като пещ. Счупеният му крак се влачеше безпомощно.
Боулдър никога не му се бе струвал толкова далеч, както сега.
Стю се бори с пневмонията цели две седмици. Изпи литри сироп за кашлица, гроздов и портокалов сок. Напикаваше се като бебе и урината му вонеше. Том сменяше дрехите му. Том го влачеше из фоайето на хотел „Юта“. Том не спеше по цели нощи от страх, че Стю може да умре.
След два дни болният получи обрив от пеницилина и младежът започна да му дава ампицилин. На седми октомври Том се събуди и откри, че за пръв път от много време Стю спи дълбоко. Тялото му бе плувнало в пот, но челото му бе хладно. Температурата му бе спаднала през нощта. През следващите два дни Стю почти непрекъснато спеше. Том трябваше да го буди, за да му дава лекарствата и бучките захар, с които се бе снабдил от ресторанта на хотела.
На единайсети октомври болестта се завърна с пълна сила и Том се изплаши, че приятелят му ще умре. Температурата на болния не беше толкова висока и дишането му не бе така затруднено, както преди.
На тринайсети октомври Том се събуди от неспокойната си дрямка и вида Стю да седи на канапето и да се оглежда смаяно. След миг прошепна:
— Аз съм жив.
— Да — радостно отвърна Том. — Мили Боже, наистина!
— Гладен съм. Можеш ли да ми направиш някаква супа? С много фиде?
След пет дни силите му започнаха постепенно да се възвръщат. Можеше по няколко минути да се разхожда из фоайето, използвайки патериците, донесени му от Том. Счупеният крак го сърбеше ужасно там, където костта зарастваше.
На двайсети октомври излезе за пръв път навън, облечен в кожух от агнешка кожа.
Денят бе слънчев, ала вече се усещаше приближаването на зимата. В Боулдър може би още бе есен и листата на дърветата бяха пожълтели, но тук прехвърчаше сняг.
— Слушай, Том — обърна се той към младежа. — Смятам, че ще успеем да стигнем до Гранд Джънкшън. След това снегът ще затрупа планинските проходи. А аз още известно време няма да мога да ходя. Първо трябва да се възстановя.
— Колко време ще ти е необходимо?
— Нямам представа, Том. Просто ще изчакаме и ще разберем..
Стю бе твърдо решен да не се пресилва — след като бе толкова близо до смъртта, сега се радваше на оздравяването си и искаше да се възстанови напълно. Преместиха се от фоайето на хотела в две свързани помежду си стаи на първия етаж. Кракът на Стю бе зараснал накриво и младият мъж щеше да накуцва до края на живота си, освен ако лекарят не го счупеше и наместеше правилно.
Независимо от това той започна да се упражнява, опитвайки се да укрепне мускулите на счупения крак. Възстановяването му бе дълъг процес, но имаше пред себе си цяла зима.
На двайсет и осми октомври в Грийн Ривър падна почти петнайсет сантиметров сняг.
— Ако не тръгнем скоро — обърна се Стю към Том, — ще прекараме цялата проклета зима в хотел „Юта“. .
На следващия ден закараха стария плимут до бензиностанцията в края на града. Там, като спираха често да починат, а Том вършеше тежката работа, подмениха задните гуми с нови, пригодени за зимни условия. Отначало Стю възнамеряваше да сменят плимута с джип, сетне се отказа и заяви, че бричката им носела късмет. Стю смяташе да намерят кола с двойно предаване и накрая взе доста нерационално решение, че трябва да разчитат на късмета си. Том приключи с подготовката, като сложи в багажника на плимута четири големи торби с пясък. Напуснаха Грийн Ривър на Халоуин и се отправиха на изток.
Следобед на втори ноември стигнаха до Гранд Джънкшън и както се оказа, точно навреме преди да се разрази бурята. Още от сутринта небето беше оловносиво и когато завиха по главната улица на града, полетяха първите снежинки. По време на пътуването им на няколко пъти бе превалявал сняг, но сега очевидно се разразяваше истинска снежна буря.