— Трябва бързо да решим къде да отседнем. Може да се наложи да останем известно време тук.
Том извика:
— Ето там! Мотелът със звезда на него.
Мотелът със звездата се оказа от веригата „Холидей Ин“. Под надписа и звездата имаше голям плакат, който гласеше: „Заповядайте на летните празненства — Гр. Джънкшън ’90! 12 юни — 4 юли!“
— Добре, нека бъде „Холидей Ин“ — съгласи се Стю. Изключи мотора и, както се оказа по-късно, плимутьт не успя да запали никога повече. Към два следобед заваля силен сняг, който падаше безшумно и изглежда, нямаше намерение да спре. Към четири ветрецът набра скорост и се превърна в ураганен вятър, който образуваше с невероятна скорост навявания. Снегът не престана през цялата нощ. Когато Стю и Том станаха на следващата сутрин, завариха Коджак да гледа през стъклената врата на фоайето към застиналата белота навън.
— Мили Божке! — прошепна Том. — Затрупани сме, нали Стю?
Младият мъж кимна.
— Сега как ще се върнем в Боулдър?
— Ще изчакаме до пролетта.
— Толкова дълго! — Том изглеждаше обезсърчен. Стю сложи ръка на рамото му и се опита да го успокои:
— Времето ще мине неусетно. — Но не бе толкова сигурен. че ще могат да чакат толкова дълго.
Стю стенеше и се задъхваше в тъмнината. Накрая извика и се събуди в стаята си в „Холидей Ин“, втренчил поглед в празното пространство. Въздъхна дълбоко и протегна ръка към нощната лампа. Щракна ключа два пъти, преди да се досети, че няма ток. Напипа газената лампа, оставена на пода и я запали. Погледна часовника си и установи, че е три и петнайсет сутринта. Седна на стола до бюрото и се замисли.
Отново бе сънувал Франи.
Кошмарът винаги бе един и същ. Франи е разкъсвана от силни болки, лицето й е обляно в пот. Ричардсън стои между краката й, а до него е застанала Лори да му асистира. „Напъни се, Франи. Още малко. Прекрасно се справяш!“
Но виждайки тревожните очи на доктора над бялата му маска, Стю знаеше, че Франи изобщо не се справя. Нещо не беше наред. Лори избърса потното й лице и приглади косата й.
„Ражда седалищно.“
Кой го каза? Бе зловещ, бездушен глас, бавен и провлечен, като плоча, изпълнявана на забавени обороти.
„Седалищно раждане,“
Гласът на Джордж: „По-добре извикай Дик. Кажи му, че може да се наложи да…“ Гласът на Лори: „Докторе, тя губи много кръв…“
Стю запали цигара. Вкусът й бе отвратителен, но имаше нужда от успокоение след този кошмар. „Тревожиш се и затова сънуваш такива работи. Втълпил си си тъпата идея, че ако не си при нея, всичко ще се обърка. Е, Стюарт вземи се в ръце. Тя е добре. Не всички сънища се сбъдват.“
Но през последната половин година твърде много сънища се бяха превърнали в действителност. Чувството, че е видял насън как Франи ражда, не го напускаше.
Загаси недопушената си цигара и се втренчи в газената лампа. Бе двайсет и девети ноември и бяха затворени в този мотел от четири седмици. Времето минаваше бавно, но двамата го прекарваха в обиколки на града, търсейки развлечения.
Стю откри електрически генератор „Хонда“ в един от магазините на Гранд Авеню и двамата с Том го бяха издърпали с шейна до залата, намираща се срещу мотела — с други думи, по същия начин, както Траш бе поднесъл последния си подарък на Рандал Флаг.
— Какво ще правим с това нещо? — попита Том. — Ще пуснем електричество в мотела ли?
— Не е толкова мощен — обясни Стю.
— Тогава за какво ни е? За какво може да послужи? — Том подскачаше от нетърпение.
— Ще видиш.
Оставиха генератора в помещение, съседно на залата и Том забрави за него, на което и разчиташе Стю. На следващия ден младият мъж се отправи със снегомобил в местния магазин за фото и киноматериали и откри там тримилиметров прожекционен апарат.
Кракът вече не го болеше толкова силно, но въпреки това му бяха необходими три часа, за да монтира прожекционния апарат в центъра на залата. Когато Том се върна в мотела към пет часа с почервенели страни, изненадата вече бе подготвена.
Стю бе донесъл рулони с шест филма, които намери в местния киносалон. След вечеря небрежно каза:
— Ела с мен в залата за конференции, Том.
— Защо?
— Ще видиш.
Пресякоха улицата и на входа Стю връчи на младежа пакетче пуканки.
— Това пък защо? — попита Том.
— Какво е да гледаш филм, без да ядеш пуканки, глупчо?
— Филм?
— Ами да.
Том се втурна в залата и видя големия прожекционен апарат, както и спуснатия екран и двата сгъваеми стола, поставени по средата на огромната, празна зала.