Когато Том се събуди към седем часа сутринта на двайсет и пети декември, откри, че Стю вече е станал и приготвя закуската, което бе странно; той винаги се будеше преди него. На огъня къкреше тенджера със зеленчукова супа. Коджак я наблюдаваше с неприкрит ентусиазъм.
— Добро утро, Стю — каза Том, дърпайки ципа на якето си и изпълзявайки от спалния чувал.
— Добро утро и честита Коледа.
— Коледа? — Младежът недоумяващо го изгледа — Коледа?
— Да, Коледа. — Стю посочи вляво от него. — Единственото, което успях да направя.
В твърдия сняг бе забита малка елха. Бе украсена със сребристи висулки, които Стю бе открил в склада на супермаркета в Ейвън.
— Елха? — прошепна очарован Том. — И подаръци, нали, Стю?
Под дървото имаше три пакета, всичките опаковани със светлосиня хартия с щамповани сребристи звънчета.
— Разбира се. За теб. Сигурно ти ги е донесъл Дядо Коледа. Младежът го изгледа възмутено.
— Том знае, че няма Дядо Коледа! Божичко, не! От теб са! — Внезапно лицето му помръкна. — А аз не съм ти подготвил нищо! Забравих… не знаех, че е Коледа… колко съм глупав! Глупав! — Вдигна юмрук и се удари по главата. Беше готов да се разплаче.
Стю приклекна до него в снега.
— Том, ти ми даде моя подарък по-рано.
— Не, сър, нищо не съм ти давал. Забравих за Коледа. Том е само един тъпак.
— Нима не си спомняш, че ми направи най-големия подарък — спаси живота ми.
Том вдигна неразбиращ поглед към него.
— Ако не се беше появил, щях да умра при онова свлачище край Грийн Ривър. И ако не беше ти, щях да умра от пневмония или от настинка в онзи хотел в Юта. Не знам как си намерил лекарствата… дали действително Ник ти ги е посочил или е било просто късмет, но факт е, че ме спаси. Не бива да се наричаш тъпак. Ако не беше ти, никога нямаше да доживея до Коледа. Безкрайно съм ти задължен.
— Не, не е същото — промълви Том, но грейна от удоволствие.
— Същото е — сериозно възрази Стю.
— Ами…
— Хайде, разопаковай подаръците си. Виж какво ти е донесъл старецът. Чух шейната му посреднощ. Предполагам, че супергрипът не е стигнал до Северния полюс.
— Чул си го? — Том го наблюдаваше втренчено, за да разбере дали не му се подиграва.
— Чух нещо.
Том взе първия пакет и внимателно го разопакова — електрона игра с батерии, за която биха подлудели всички деца преди епидемията. Очите му блеснаха, когато я видя.
— Включи я.
— Не, искам да видя какво има в другите пакети. Отвори следващия и в него откри блуза с щампован отпред скиор, облегнал се на щеките си.
Под картинката пишеше: „Преминах прохода Лъвленд.“ Стю прочете надписа на Том и каза:
— Още не сме го направили, но предполагам, че ще се справим. Младежът свали якето си и си сложи блузата, сетне отново облече якето.
— Страхотна е! Страхотна е, Стю!
Последният пакет бе по-малък и съдържаше сребърен медальон на фино изработено синджирче. Том го разгледа учудено, медалиончето му напомняше цифрата осем.
— Какво е това, Стю?
— Гръцки символ. Означава безкрайност, Том. Вечността. — Пресегна се и хвана ръката на Том. — Започвам да вярвам, че може би ще стигнем до Боулдър, Томи. Мисля, че от самото начало съм го знаел. Искам да носиш този медальон. И ако някога ти потрябва помощ и се питаш кого да помолиш, погледни го и си спомни за Стюарт Редман.
— Безкрайност — повтори Том, вперил поглед в медалиона. — Вечност. — Окачи го на шията си и промълви: — Ще запомня това. Том трябва да го запомни.
— По дяволите! Замалко да забравя. — Отиде до спалния си чувал и се върна с друг пакет.
— Честита Коледа, Коджак! Позволи ми да го отворя вместо теб.
Разгъна опаковката и извади плик с бисквити за кучета. Хвърли няколко на снега и кучето бързо ги изяде, после се върна при него, размахвайки опашка.
— После ще ти дам още — каза му Стю и прибра пакета. — Дръж се прилично, както би казал старият плешивко… — Гласът му секна, усети, че се просълзява. Сърцето му се сви от мъка. Глен му липсваше, както и Лари и Ралф със смешната му шапка. Липсваха му ужасно всички, които бяха мъртви. Майка Абигейл бе казала, че ще газят в кръв, преди всичко да приключи и бе права. В сърцето си Стю Редман едновременно я благослови и прокле.
— Стю? Добре ли си?
— Да, Томи. — Той стисна младежа в прегръдките си. — Честита Коледа, приятелю!
Том също го прегърна и попита:
— Мога ли да попея песен преди да тръгнем?
— Разбира се.
Стю очакваше да чуе някаква детска коледна песничка, изпята фалшиво, но Том запя църковен химн. Гласът му се понесе през снежните полета.
Стю се присъедини към него: не притежаваше прекрасния теноров глас на Том, но пееше вярно и старият църковен химн зазвуча сред катедралната тишина на Коледната утрин.
— Беше много хубаво — каза Стю и в очите му отново проблеснаха сълзи, но той ги преглътна. Не искаше да разстройва Том. — Трябва да тръгваме.
— Разбира се. — Младежът впери благодарен поглед в него. — Това е най-хубавата Коледа през живота ми, Стю.
— Радвам се, Томи.
Скоро след това отново потеглиха на път, насочвайки се на изток и към върха на планината.
Тази нощ лагеруваха близо до прохода, приблизително на три хиляди и шестстотин метра надморска височина. Тримата се сгушиха в някакъв заслон, докато навън температурата непрекъснато спадаше. Вятърът духаше непрестанно, режещ като наточен кухненски нож и на фона на издигащите се в мрака върхове, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш можеха да бъдат докоснати с ръка. Отнякъде долиташе вълчи вой. Под тях светът приличаше на огромна гробница, разпростряла се от запад на изток.
На следващата сутрин преди зазоряване Коджак ги събуди с лай. Стю изпълзя наполовина от заслона, сграбчил пушката си. Сега за пръв път видя вълците. Бяха обградили заслона в неправилна окръжност. Не виеха, само ги наблюдаваха. В очите им проблясваха тъмнозелени искри, те сякаш се усмихваха жестоко.
Стю изстреля шест куршума и вълците се разпръснаха. Един подскочи във въздуха и се строполи на земята. Коджак се втурна към него, помириса го, сетне вдигна крак и уринира върху него.
— Вълците все още са слуги на Флаг! — каза Том. — И винаги ще бъдат.
Изглеждаше така, сякаш още е сънен. Очите му бяха притворени и замечтани. Стю неочаквано осъзна какво означава това: младежът отново бе изпаднал в транс.
— Том… мъртъв ли е? Знаеш ли?
— Той никога не умира. Той е във вълците, Божичко, да. В гарваните. В гърмящите змии. Нощем е бухал, а денем — скорпион. Той спи надолу с главата като прилепите и е сляп като тях.
— Ще се върне ли? — настоя Стю. Не получи отговор.
— Томи…
— Том спи. Отишъл е да види слона.
— Том, виждаш ли Боулдър?
Навън слънцето изгряваше, и първите му лъчи образуваха бяла ивица на хоризонта, открояваща се на фона на голите планински зъбери.
— Да. Там чакат. Чакат да научат нещо. Чакат пролетта. Всичко в Боулдър е спокойно.
— Виждаш ли Франи? Лицето на Том просветна.
— Франи, да. Станала е дебела. Май ще има бебе. Живее при Луси Суон. Луси също ще има бебе, обаче Франи ще роди първа. Освен… — Лицето му помръкна.
— Освен какво?
— Бебето…
— Какво бебето?
Том се стресна и смаяно се огледа.
— Май че стреляше по вълците, нали, Стю? Заспал ли бях? Младият мъж се опита да се усмихне.
— Да, беше задрямал.
— Сънувах слона. Странно, нали?
— Да. — Искаше му се да го раздруса и да му изкрещи: „Какво ще стане с бебето? Ами с Франи?“
Започваше да подозира, че няма да пристигнат навреме; каквото и да бе видял Том, щеше да се случи преди да се доберат до Боулдър.