Освен това вътре бе страшно, както биха му казали Лари и Траш. Тъмно беше като в рог, тъй като входът и изходът бяха затрупани със сняг. Стю имаше усещането, че е затворен в тъмен хладилник. Преминаването през тунелите ставаше много бавно и младият мъж се страхуваше, че може да се натъкнат на непреодолимо задръстване. Ако това се случеше, щеше да им се наложи да се върнат обратно на магистралата и щяха да се забавят поне със седмица, А да изоставят снегомобила и да тръгнат пеша не беше изход, а бавно самоубийство.
Боулдър бе толкова близо.
На седми януари; приблизително два часа, след като прокопаха път към поредния тунел, Том се повдигна от седалката и посочи:
— Какво е това там, Стю?
Стю бе прекомерно уморен и раздразнителен. Вече не сънуваше онези кошмари, но колкото и да е невероятно, това го плашеше повече от самите тях.
— Не ставай, докато пътуваме, Том! Колко пъти трябва да ти го повтарям? Ще залитнеш назад и ще си разбиеш главата…
— Така е, но там все пак има нещо. Прилича на мост. Трябваше ли да има река на пътя ни? Стю погледна и спря двигателя на снегомобила.
— Какво има? — разтревожено попита младежът.
— Надлез — промърмори Стю. — Аз… аз просто не мога да повярвам на очите си.
— Надлез? Надлез?
Стю се извърна и го хвана за рамото.
— Това е надлезът на Голдън, Том! Оттам започва шосе № 119! Пътят за Боулдър! До града остават не повече от трийсет километра! Може би дори още по-малко!
Най-после Том проумя. Устата му широко се отвори и забелязвайки изражението му, Стю се засмя и го потупа по гърба.
— Близо сме до дома!
— Да, да, даааа!
Сетне двамата се прегърнаха и заподскачаха. Накрая паднаха, вдигайки облаци сняг около себе си. Коджак ги наблюдаваше любопитно… но след няколко секунди и той се присъедини към веселието, като залая и започна да върти опашка.
Тази нощ прекараха в Голдън. Рано сутринта на следващия ден излязоха на шосе № 119 по посока на Боулдър. Предишната нощ и двамата почти не мигнаха. Никога през живота си Стю не бе изпитвал такова нетърпение… примесено с безпокойство за Франи и бебето й.
Към обяд моторът на снегомобила започна да се дави. Стю спря и извади от багажника резервната туба с бензин. Оказа се празна.
— О, Боже! — възкликна той, усещайки лекотата й.
— Какво има, Стю?
— Лоша работа! Знаех, че тази проклета туба е празна и забравих да я напълня. Вероятно от вълнение. Е, кажи, не съм ли глупак!
— Свършили сме бензина?
Стю хвърли празната туба.
— Да. Как е възможно да съм такъв идиот!
— Сигурно си мислил за Франи? Сега какво ще правим Стю?
— Ще вървим пеша или поне ще се опитаме. Ще вземем само спалните чували и консервите. Съжалявам, Том. Грешката е моя.
— Няма нищо.
През този ден не стигнаха до Боулдър. Наложи им се да спрат привечер, изтощени от газенето из дълбокия сняг, който изглеждаше толкова пухкав, а затрудняваше безкрайно движението им. Изядоха вечерята си студена, тъй като нямаха сили да накладат огън. Том се мушна в спалния си чувал и моментално заспа, без дори да каже лека нощ. Стю бе уморен и кракът го болеше. „Бъди благодарен, че не го загуби“ — каза си той.
Но следващата нощ със сигурност щяха да бъдат в Боулдър и да спят в леглата си.
Докато пропълзяваше в спалния чувал, му хрумна тревожна мисъл. Ами ако пристигнат в Боулдър и там няма никой? Празни къщи, празни магазини, сгради с покриви, продънени от тежестта на снега, улици, затрупани с преспи. Всички са изчезнали, като хората от сънищата му. Защото на света са останали Стюарт Редман и Том Кълън.
Бе налудничава мисъл, но не можеше да се отърси от нея. Изпълзя от спалния чувал и отново се загледа на север, надявайки се да забележи бледа светлина на хоризонта — сигурен признак, че градът не е напуснат от жителите си. Опита се да си припомни колко души, според Глен, щеше да наброява населението на Свободната зона преди настъпването на зимата. Май че бе споменал цифрата осем хиляди. В такъв случай, дори да имаше електричество, едва ли би забелязал от подобно разстояние отблясък на хоризонта. Може би…
„Може би ще е по-добре да поспиш и да забравиш тези глупости. Утре всичко ще се изясни.“
Легна си и след няколко минути умората си каза думата. Той заспа и сънува, че е в Боулдър и че е лято. Тревата бе пожълтяла и изсъхнала поради липсата на вода. Мъртвешката тишина бе нарушавана единствено от потропването на отворена врата, блъскана от ветреца. Всички бяха напуснали града. Дори Том го нямаше.