— Кажи ми, Били — замоли се Стю. — Моля те.
— С Франи всичко е наред — отвърна младежът. — Скоро ще се оправи.
— Някой ти го е казал?
— Не, видях я. С Тони Донахю отидохме при нея и й занесохме цветя от оранжерията. Тя е още в болницата, защото раждането е било как го наричаха… римско раждане?
— Цезарово сечение?
— Аха, точно това, защото бебето се раждало седалищно. Отидохме при нея три дни след раждането. Занесохме й рози. Искахме някак си да я разведрим, защото…
— Бебето мъртво ли е? — тихо попита Стю.
— Не — отвърна Били и колебливо добави: — Поне засега. Стю неочаквано изпита чувството, че е някъде далеч и чува смях… и вой на вълци…
— Бебето е болно от грип — довърши Били. — Супергрип. Всички ще умрем — така казват хората. Франи роди на четвърти. Момченце, три кила и двеста и отначало всичко беше наред. Всички в зоната пиха за негово здраве, а после на шести… бебето се разболя. Това е. — Гласът му прегракна. — Хвана тази гадна болест. Много съжалявам, Стю.
Стю го притегли към себе си.
— Отпърво мислехме, че ще оздравее, че може би това е обикновен грип… или бронхит… или възпаление на дихателните пътища… но докторите казаха, че при новородени почти никога няма подобни болести. Имали вроден имунитет. А Джордж и Дан… двамата много добре знаят какво представлява супергрипът…
— Така че едва ли са сгрешили — довърши Стю вместо него.
— Да — промърмори Били. — Правилно ме разбра.
— По дяволите — прошепна младият мъж. Обърна се и закуцука по шосето.
— Стю, къде отиваш?
— В болницата. Да видя жена си.
76.
Франи лежеше будна. Нощната лампа хвърляше ярка светлина върху лявата част на снежнобелия чаршаф, с който бе завита. Беше оставила настрана книгата на Агата Кристи. Не спеше, но бе в едно от онези състояния, когато спомените се избистрят и по магически начин се превръщат в сънища. Трябваше да погребе баща си. Какво се бе случило след това нямаше значение, но трябваше да излезе от състоянието на шок и да свърши тази работа. Акт на любов. Когато привършеше, можеше да си отреже парче пай с ягоди и ревен. Щеше да е голямо, сочно и много, много горчиво.
Марси бе наминала преди половин час, за да види как е Франи и бе запитала:
— Питьр мъртъв ли е вече?
Дори когато го изрече, времето сякаш се бе изместило, така че не беше сигурна дали имаше предвид бебето, или дядо му Питьр, сега покойник.
— Штт, добре е — отвърна Марси, но Франи бе прочела истинския отговор в очите й. Бебето на Джес Райдер явно умираше някъде зад четирите стъклени прегради. Вероятно бебето на Луси щеше да има по-голям късмет; двамата му родители имаха имунитет към супергрипа. Зоната ги бе отписала, нея и Питър, и бе съсредоточила надеждата си към жените, които бяха забременели след първи юли миналата година. Беше жестоко, но напълно разбираемо.
Умът й се понесе нанякъде, на някакво тихо ниво на границата със съня, свързвайки се с миналото и сърцето й. Спомни си гостната на майка си, където сезоните преминаваха без промяна. Спомни си очите на Стю. Как за пръв път бе видяла бебето си. Питьр Голдсмит — Редман. Сънуваше, че Стю е до нея в същата стая.
— Фран?
Нещата не бяха такива, каквито бе очаквала. Всички надежди излязоха напразни, също толкова фалшиви, като изкуствените животни в Дисниленд, просто купчина механизми, измама, изкуствен изгрев, фалшива бременност…
— Ей, Франи.
В съня й Стю се бе върнал. Стоеше на прага на стаята й, облечен в огромна ескимоска шуба. Още една измама. Но забеляза, че Стю от съня й имаше брада. Не беше ли смешно?
Започна да се пита дали това е сън, след като забеляза Том Кълън зад Стю. И… не е ли това Коджак, застанал до краката на Стю?
Ръката й неочаквано се вдигна и тя се ощипа по бузата така, че чак й потекоха сълзи. Нищо не се промени.
— Стю? — прошепна тя. — О, Боже, наистина е Стю! — Лицето му бе силно загоряло с изключение на белите кръгове покрай очите, сигурно от носенето на слънчеви очила. Такива подробности рядко се появяваха в сънищата… Отново се ощипа.
— Аз съм — каза Стю и влезе в стаята. — Престани да се щипеш, скъпа. — Куцаше толкова силно, че едва не се спъна. — Франи, върнах се.
— Стю! — извика тя. — Ти си истински! Ако е така, приближи се!
Той се приближи и я прегърна.
77.
Стю бе седнал до леглото на Фран, когато в стаята влязоха Джордж Ричардсън и Дан Летроп. Фран моментално грабна ръката му и силно я стисна. Лицето й се изопна и за миг той видя каква щеше да бъде, когато остарее. Само за миг заприлича на майка Абигейл.
— Стю — каза Джордж. — Научих за завръщането ти. Това е истинско чудо. Не мога да ти опиша колко съм доволен. Всички ние се радваме.