— И не само ние, ако това може да бъде някакво утешение за вас — добави Дан. — В известен смисъл сега Питър принадлежи на цялата Свободна зона.
— Искам да оживее, защото е мой и го обичам — прошепна Фран. Погледна към Стю. — Той е моята връзка със стария свят. Прилича повече на Джес, отколкото на мен. Така и трябва. Разбираш ли ме, любов моя?
Стю кимна и наум му дойде странната мисъл колко му се иска да седнат с Хап, Норм Бруът и Вик Палфри на чаша бира и да наблюдават, как Вик свива една от смрадливите си Цигари. Приятелите го наричаха „Мълчаливеца“, но понякога той изобщо не млъкваше. Беше способен да говори цял ден и цяла нощ. Той трескаво сграбчи ръката на Фран, усещайки как сълзи изгарят очите му.
— Трябва да вървим — рече Джордж и стана, — но ще следим Питър неотлъчно, Фран.
— Кога ще мога да го накърмя? Ако… ако не…?
— След седмица.
— Но това е ужасно дълго!
— Всички ще трябва дълго да чакаме. В зоната има шейсет и една бременни, а девет от тях са заченали преди супергрипа За тях сигурно очакването ще е още по-дълго. Стю, радвам се да те видя. — Дан се здрависа с него и бързо излезе. Джордж също се ръкува със Стю и каза:
— Ще дойдеш да те прегледам утре следобед, нали? Кажи на Лори кога ще ти е най-удобно.
— За какво?
— Заради крака — отвърна Джордж. — Май е зле.
— Не чак толкова.
— Стю? — Франи седна в леглото. — Какво му е на крака ти?
— Бил е счупен и не е наместен правилно — обясни Джордж. — Лоша работа, но може да се оправи.
— Ами… — не довърши Стю.
— Какво ами! Покажи ми, Стю! — Волевата бръчка отново се появи на челото на Фран.
— По-късно — отвърна Стю. Джордж се изправи и повтори:
— Ще се обадиш на Лори, нали?
— Ще го направи — отвърна Франи. Стю се усмихна.
— Разбира се, щом шефът казва.
— Радвам се, че отново си при нас — рече Джордж. В погледа му се четяха хиляди въпроси, които не изрече. Леко поклати глава, а сетне си тръгна, затваряйки вратата зад себе си.
— Разходи се из стаята — заповяда Франи.
— Ама, Франи…
— Хайде, покажи ми как вървиш.
Той се подчини. Приличаше на моряк, който се клати по палубата. Когато се обърна към нея, тя плачеше.
— О, Франи, недей скъпа.
— Не, трябва — каза тя и скри лице в дланите си. Той седна до нея и махна ръцете й.
— Не, не трябва.
Тя го погледна открито, сълзите все още се стичаха по страните й.
— Толкова хора умряха… Харолд, Ник, Сюзън… ами какво ще кажеш за Лари? Ами Глен и Ралф?
— Не зная.
— А какво ще кажеш на Луси? Тя ще дойде след час. Идва всеки ден, а е бременна от четири месеца. Стю, когато те попита…
— Те умряха тук — каза Стю повече на себе си, отколкото на Фран. — Така мисля. Така го разбирам в сърцето си.
— Не говори така — помоли го Франи. — Не говори, когато дойде Луси, това ще разбие сърцето й.
— Мисля, че те бяха жертвоприношение. Бог винаги изисква жертви. Ръцете му са кървави. Не мога да ти кажа защо. Не съм толкова умен. Може би ние сами сме си виновни. Това, което знам със сигурност, е, че бомбата избухна там, вместо тук и поне засега сме в безопасност. За малко.
— Флаг няма ли го? Наистина ли го няма?
— Не знам. Мисля, че трябваше да го наблюдаваме. И след време някой ще открие мястото, където създават вируси като супергрипа, и ще засипе това място с пръст, и ще поръси земята със сол, а сетне ще каже молитва. Ще се помоли за всички нас.
Много по-късно същата вечер, малко преди полунощ, Стю забута инвалидната количка надолу по болничния коридор. Лори Констабъл вървеше до тях, Фран се бе погрижила Стю да спази обещанието си.
— Изглеждаш така, сякаш ти имаш нужда от инвалидна количка, Стю Редман — каза Лори.
— Точно сега това никак не ме притеснява — отвърна той.
Стигнаха до голяма стъклена преграда, зад която се виждаше стая, боядисана в синьо и розово. Само едно детско креватче бе заето на предната редица.
Стю се вгледа с интерес.
На картона, закачен на креватчето, пишеше: Питър Голдсмит-Редман; пол — мъжки; тегло: 3.200 кг; майка — Франсис Голдсмит; баща — Джеси Райдър (починал).
Питър плачеше.
Малките му ръчички бяха свити в юмруци. Лицето му бе почервеняло. На главата му имаше смешно черно кичурче коса. Очите му бяха сини и на Стю му се стори, че гледат право в него, сякаш го обвиняваше за всичките си несгоди. Челото му беше прорязано от дълбока вертикална бръчка… линията „аз искам“.
Франи отново плачеше.