— Какво ти е?
— Всичките тези празни креватчета — промълви тя през сълзи. — Той е съвсем сам тук, в отделението за новородени. Нищо чудно, че плаче, Стю. Изглежда толкова самотен! Всичките тези празни креватчета, мили Боже…
— Няма да му се наложи да стои дълго самотен — прегърна я той. — По вида му личи, че скоро ще оздравее. Как мислиш, Лори?
Но тя си бе отишла, като ги беше оставила сами пред стъклената преграда.
Мръщейки се от болката в крака, Стю се наведе към Фран и несръчно я прегърна. Гледаха Питьр с такова учудване, сякаш той бе първото бебе, появило се на света. След малко Питьр заспа, притиснал ръце към гърдите си, но те продължиха да го наблюдават… и да се удивляват, че изобщо се е появил на бял свят.
78.
Зимата най-после остана зад гърба им.
Беше дълга, а за Стю, който бе от Източен Тексас — и невероятно студена. Два дни след като се завърна в Боулдър, счупиха отново десния му крак и го наместиха правилно. Този път му сложиха тежък гипс, който трябваше да носи до началото на април. По онова време гипсът бе заприличал на невероятно сложна пътна карта — сякаш всеки жител на града смяташе за свой дълг да се подпише върху него. Въпреки че на практика това бе невъзможно — към първи май Свободната зона наброяваше около единайсет хиляди души, поне така твърдеше Сенди от отдела по преброяване на населението, който разполагаше със собствен компютърен терминал в Първа Боулдерска Банка.
Сега двамата с Фран и Луси Суон бяха на пикник на половината път към планината Флагстаф и наблюдаваха състезанието в чест на Първи май. Всички деца от Зоната, изглежда, участваха в него (както и повечето възрастни). Първоначално майската кошница, украсена с панделки и пълна с плодове и играчки, бе поверена на Том Кълън. Идеята бе на Фран.
Том бе заловил Бил Геринджър (въпреки че Били съзнателно се бе отказал от играта, твърдейки, че е за малките, той се бе присъединил с желание), и заедно бяха хванали момчето на Ъпшоу — или беше Ъпсън? Стю се затрудняваше да ги помни — и тримата бяха последвали Лио Рокуей, който се криеше зад Брентнър Рок. Той лично бе подгонил Лио.
Гонитбата продължи извън Западен Боулдър, групи деца и възрастни тичаха нагоре-надолу по улиците, които бяха в повечето случаи празни, Том все така мъкнеше кошницата със себе си. Накрая всички се отправиха нагоре, където слънцето грееше силно, а вятърът бе топъл. В гоненицата участваха над двеста деца и те преследваха още няколко, които не бяха „вън“ от играта. Докато тичаха, успяха да изплашат множество сърни, които не искаха да се включат в играта.
На три километра ох града, при платото Сънрайз, бе устроен голям пикник, там, където Харолд Лодър някога бе чакал подходящ момент да говори от своето уоки-токи. По обяд две-три хиляди души щяха да седнат заедно и да погледнат на изток към Денвър, да хапнат еленско месо, пикантни яйца и сандвичи с фъстъчено масло и желе, както и пай за десерт. Може би това бе последното масово събрание в Зоната, освен ако всички жители не отидеха до Денвър и не се съберяха на стадиона, където някога „Бронкос“ играеше футбол. Сега, на Първи Май, капките се бяха превърнали в поток от емигранти. От петнайсети април насам бяха пристигнали осем хиляди, а вече наброяваха деветнайсет хиляди. Временното бюро по преброяване на Сенди не можеше да поддържа точни данни. Много рядко се случваше ден, в който да пристигнат петстотин души.
В кошарата, която Стю бе донесъл и застлал с одеяло, Питьр започна силно да плаче. Фран тръгна към него, но Луси, бременна вече в осмия месец, стигна първа.
— Предупреждавам те — каза Фран, — сигурно е от пелените. Просто познавам по плача му кога се е подмокрил.
— Няма да ми развали настроението — Луси вдигна плачещия възмутено Питьр от кошарата и нежно го залюля на слънце. — Хей, бебчо, какво правиш? Май не е много, а?
Питьр продължаваше да реве.
Луси го остави на друго одеяло, което бяха донесли за смяна. Питьр започна да лази наоколо, като все така плачеше. Луси го положи на одеялото и свали сините му ритайки. Детето започна да маха с крачета във въздуха.
— Защо вие двамата не се разходите? — попита Луси. Тя се усмихна на Фран и Стю, въпреки че усмивката й бе тъжна.
— Наистина, защо не? — съгласи се Фран и хвана Стю за ръката.
Той се остави да бъде отведен. Прекосиха пътя и навлязоха в зелено пасище, което отиваше стръмно нагоре към белите облаци и яркосиньото небе.
— За какво беше всичко това? — попита Стю.
— Моля? — Но Фран изглеждаше някак прекалено невинна.
— Този поглед?
— Какъв поглед?
— Познавам го добре — каза Стю. — Може и да не разбирам какво означава, но го познавам добре.