— Седни до мен, Стю.
— Значи така, а?
Седнаха и се загледаха на изток. Някъде далеч, зад синята мараня се намираше Небраска.
— Много е сериозно. Не зная как да започна, Стю.
— Ами най-добре започни както можеш — рече той и взе ръката й в своята.
Вместо да каже нещо, в очите на Фран се появиха сълзи.
— Фран…
— Не, не искам да плача! — разгневено отвърна тя, но се разплака още по-силно. Объркан, Стю я прегърна и зачака.
Когато кризата попремина, той каза:
— Сега ми кажи. За какво бе всичко това?
— Тъгувам по дома си, Стю. Искам да се върна в Мейн.
Някъде зад тях деца крещяха радостно. Стю я изгледа изумено. Сетне плахо се усмихна.
— Това ли е всичко? Помислих си, че си решила да се разведеш с мен. Не че наистина сме получили благословията на духовенството, както се казва.
— Не бих отишла никъде без теб — отвърна тя. Бе извадила хартиена кърпичка от джоба си и бършеше очите си. — Не си ли го разбрал досега?
— Да, зная.
— Но искам да се върна в Мейн. Мечтая за това. Никога ли не сънуваш Източен Тексас, Стю? Арнет?
— Не — искрено отвърна той. — Спокойно мога да преживея и без Арнет. А ти искаш ли да се върнеш в Оугънкуит, Франи?
— Да, някога, може би. Но не точно сега. Искам да отида в западната част на Мейн, в така наречения Район на езерата. Ти почти бе стигнал до него, когато двамата с Харолд те срещнахме в Ню Хемпшър. Там има такива красиви места, Стю. Брайтън… Суидеа.. Касъл Рок. Предполагам, че езерата сигурно са пълни с риба. По някое време може да се заселим на крайбрежието. Но не тази година. Имам твърде много спомени оттам. Морето ще ми се струва твърде голямо. — Тя сведе поглед към неспокойните си. ръце. — Ако искащ да останеш тук… да помагаш хората да оправят живота си… бих те разбрала. Планините също са красиви… но просто не се чувствам у дома.
Той погледна на изток и откри, че най-после може да назове онова чувство на тревога, което го бе завладяло, откакто снегът бе започнал да се топи: силно желание да се премести. Тук имаше прекалено много хора; всъщност не си пречеха, поне засега, но бяха почнали да го изнервят. Някои от жителите на Зоната не обръщаха внимание на това, дори им харесваше. Такъв беше Джек Джексън, който оглавяваше новия комитет (сега в него влизаха девет члена). Такъв беше и Бред Кичнър. Той имаше хиляди проекти, както и много доброволци, готови да се захванат с проектите му. Негова бе идеята да съживят една от телевизионните станции на Денвър. По нея показваха стари филми всяка вечер от шест до един след полунощ с десет минутни новини в девет часа.
Човекът, който в отсъствието на Стю бе изпълнявал ролята на съдебен изпълнител, Хю Петрела, не му бе много по сърце. Самият факт, че Петрела бе провел кампания по избирането си за длъжността, караше Стю да изпитва недоверие към него. Той бе суров пуританин с груби черти на лицето. Разполагаше със седемнайсет подчинени и настояваше за още на всяко заседание на комитета на Свободната зона — ако Глен бе тук, помисли си Стю, сигурно би казал, че безкрайната борба между закона и свободата на индивидите е започнала отново. Петрела не беше лош човек, но имаше тежък характер и Стю предполагаше, че с вярата си в закона, който според него, има отговор за всичко, би могъл да бъде много по-добър съдебен изпълнител, отколкото самият той.
— Зная, че са ти предложили място в комитета — колебливо започна Фран.
— Имам чувството, че това е нещо като почетно звание, не е ли така?
Франи явно изпита облекчение.
— Е…
— Имам чувството, че ще се зарадват, ако им откажа. Аз ще съм единственият преизбран член от стария комитет. А и ние бяхме кризисен комитет. Сега тази криза не съществува. Ами какво ще стане с Питър, Франи?
— Смятам, че е достатъчно голям, за да пътува през юни — отвърна тя. — Бих искала да изчакам, докато Луси роди.
След раждането на Питър на четвърти януари, в зоната се родиха още осемнайсет бебета. Четири от тях починаха; останалите бяха добре. Много скоро щяха да започнат да се раждат деца от родители, които имаха имунитет срещу супергрипа, и бе твърде вероятно бебето на Люси да се окаже първото от тях. Терминът й бе на четиринайсети юни.
— Как смяташ, първи юли подходящ ли е за заминаване? — Лицето на Франи засия.
— Ти си съгласен! Наистина ли го искаш?
— Разбира се.
— Не го казваш само за да ме зарадваш?
— Не. И други хора ще заминават по това време. Не много, поне засега. Не всички, но някои.
Тя го прегърна и притисна към себе си.
— Може би това ще е просто ваканция — каза тя. — Възможно е там и да ни хареса. — Тя го изгледа плахо. — И може би ще решим да останем.