— Вероятно — кимна той, но вътрешно се съмняваше, че някой от тях двамата ще иска да живее с години на едно и също място.
Погледна към Луси и Питър. Луси седеше на одеялото и подхвърляше Питър във въздуха. Той се смееше и се мъчеше да хване носа й.
— Мислила ли си, че може да се разболее? И ти също. Какво ще стане, ако забременееш отново?
Тя се усмихна.
— Нали има книги. Двамата с теб бихме могли да ги прочетем. Не можем непрекъснато да живеем в страх, нали?
— Не, разбира се, че не.
— Книги и добри лекарства. Можем да ги използваме и докато запасите ни се свършат… можем да се научим да ги приготвяме сами. Когато някой е болен или умира… — Тя погледна към поляната, където последните деца вече отиваха към пикника, потни и с разрошени коси. — Тук ще се случи същото. Помниш ли Рич Мофат? — Той кимна. — И Шърли Хамет?
— Да. — Шърли бе починала от удар през февруари. Франи хвана ръцете му. Очите й блестяха решително. — Смятам да поемем риска и да живеем така, както ни се иска.
— Добре. Идеята ми харесва.
— Обичам те, Източен Тексас.
— Чувствата ни са взаимни, мадам. — Питър отново заплака.
— Да проверим какво се е случило с императора — каза тя и се изправи.
— Опита се да лази и си удари носа — обясни Луси, като подаваше детето на Фран. — Горкото.
— Горкото — съгласи се Фран и го намести на рамото си. Петър се сгуши до врата й, погледна Стю и се усмихна. Стю също се засмя.
— Немирник — каза той и детето се усмихна.
Луси премести поглед от Фран към Стю, и отново към Франи.
— Заминавате, нали? Уговори ли го?
— Да — отвърна Стю. — Но няма да заминем, преди да разберем какво има в корема ти.
— Радвам се — рече Луси. Някъде надалеч заби камбана.
— Обяд е — заяви Луси и се изправи. После потупа издутия си корем. — Чуваш ли това, бебчо? Отиваме да ядем. Оу, не ритай, тръгвам.
Стю и Фран също скочиха.
— Ето, вземи детето — каза Фран.
Питьр бе заспал. Тримата тръгнаха към платото Сънрайз.
Слънцето залязваше, двамата седяха на верандата и наблюдаваха как Питър пъргаво лази по прашния двор. Стю се беше наместил в камъшитен, продънен от дългогодишна употреба стол. Отляво до него бе седнала Фран в люлеещ се стол. В двора висеше люлка от стара автомобилна гума.
— Тя е живяла дълго тук, нали? — тихо попита Фран.
— Да — съгласи се Стю и посочи Питър. — Целият се е изцапал.
— Има вода. Имала е ръчна помпа. Всички удобства са налице, Стюарт.
Той кимна и не кака нищо повече. Запали лулата си, като пое дълбоко дима. Питър се обърна, за да се увери, че все още са там.
— Здрасти, бебчо — рече Стю и му махна.
Детето падна. Изправи се отново на ръце и колене и залази в голям кръг. В края на черния път, преминаващ през царевицата, се виждаше малка каравана с лебедка пред нея. Гледаха да са далеч от главните пътища, но лебедката все пак им трябваше от време на време.
— Самотен ли си? — попита Фран.
— Не. Поне засега.
— Страх ли те е за детето?
Тя потупа корема си, който все още бе плосък.
— Не.
— Питър сигурно ще ревнува.
— Бързо ще му мине.
— А Луси роди близнаци — усмихна се той, като гледаше към небето. — Можеш ли да си представиш?
— Видях ги. Нали знаеш приказката: „Когато видя, тогава ще повярвам“, та и аз изпитвах същите чувства. Кога смяташ, че ще стигнем в Мейн?
Той сви рамене.
— Някъде в края на юли. Ще имаме много време да се подготвим за зимата. Притесняваш ли се?
— Не — излъга го тя. Изправи се. — Виж го само, толкова се е изцапал.
— Нали ти казах.
Той я наблюдаваше когато слезе по стълбите на верандата и отиде да прибере бебето. Седеше на същото място, където майка Абигейл бе седяла преди време, и мислеше за бъдещето. Струваше му се, че всичко ще бъде наред. По някое време щеше да се наложи да се върнат в Боулдър, за да могат децата им да се запознаят с други хлапета на тяхната възраст. За да си намерят съпруги или съпрузи и на свой ред да имат деца. Или може би Боулдър щеше да дойде при тях. Имаше хора, които подробно ги бяха разпитвали за плановете им, едва ли не като на кръстосан разпит… но в очите им не се четеше гняв или презрение, а по-скоро нетърпение. Стю и Фран не бяха единствените, на които им се искаше да променят местожителството си. Гари Дамбертън, бивш продавач на очила, често говореше за Минесота. А Марк Зелман беше избрал за тема на разговорите си не друго място, ами Хавай. Възнамеряваше да се научи да управлява самолет и да отлети за там.
— Марк, ще се пребиеш! — с негодувание възкликна Фран. Марк се бе усмихнал срамежливо и бе отвърнал: