— И ти се грижи за себе си Франи.
А Стан Ноготни бе започнал да обмисля пътуване на юг, може би да спре в Акапулко за няколко години, а сетне да продължи за Перу.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, Стю? — бе казал той. — Всичките тези хора ме изнервят. Вече се чувствам щастлив, ако от дузина лица разпозная едно. Хората започнаха да заключват къщите си през нощта… не ме гледай така, това е факт! Като ме слушаш, би ли повярвал, че съм живял шестнайсет години в Маями и си заключвах вратата всяка вечер? По дяволите! Това бе един от навиците, с които бях доволен да се разделя. Както и да е, тук стана много населено. Мисля си за Акапулко. Само ако можех да убедя Джени…
„Никак няма да е лошо — помисли си Стю, като наблюдаваше как Фран изпомпва вода, — ако Свободната зона се разпадне.“ Глен Бейтман щеше да се съгласи с него, беше абсолютно сигурен. Свободната зона бе изпълнила предназначението си. По-добре да се разформира, преди…
Преди какво?
На последното заседание на комитета преди двамата с Франи да заминат, Хю Петрела бе поискал разрешение да въоръжи подчинените си. Това бе дало повод за приказки в Боулдър през последните няколко седмици преди заминаването им — всеки бе заел позиция. В началото на юни пиян бе пребил един от подчинените на Петрела и го бе изхвърлил през прозореца на бара на Пърл Стрийт. На пострадалия се наложи да направят трийсет шева и да му прелеят кръв. Петрела твърдеше, че това никога нямаше да се случи, ако пазителят на реда бе въоръжен. И така, спорът се развихри. Имаше много хора (и Стю между тях, въпреки че пазеше мнението си за себе си), които смятаха, че ако полицаят бе въоръжен, инцидентът можеше да завърши със смъртта на пияницата вместо с ранен полицай.
„Какво би станало, ако им се даде оръжие? — беше се запитал той. — Каква бе логическата развръзка?“ Стори му се, че в отговор на този му въпрос прозвуча суховатият ерудиран глас на Глен Бейтман. „Дайте им смъртоносни оръжия и патрулиращи коли. И когато откриете друга Свободна зона в Чили или Канада, ще направите Хю Петрела министър на отбраната, за всеки случай, и може би ще започнете да изпращате разузнавателни отряди, защото в края на краищата…“
Оръжията са навсякъде около нас и само чакат да бъдат взети в ръка.
— Хайде да го сложим да спи — каза Фран, като се качваше по стълбите.
— Добре.
— Защо си се вкиснал, а?
— Така ли?
— Ами, да.
С два пръста той разтегна краищата на устните си в подобие на усмивка.
— Така по-добре ли е?
— Много. Помогни ми да го сложа да спи.
— С удоволствие.
Когато я последва в къщата на майка Абигейл, той си помисли, че щеше да е много по-добре, ако всички се бяха разделили и заминали в различни посоки. Да отложат създаването на общество, колкото е възможно по-дълго. Именно с това възникваха всички проблеми. Именно тогава клетките започват да се събират и да се изпълват с тъмна сила. Нямаше нужда да раздават оръжие на полицаите, дотогава, докато не престанат да помнят имената… лицата…
Фран запали газената лампа, която хвърли мека жълтеникава светлина наоколо. Питър сънливо ги наблюдаваше. Беше играл на воля. Фран го облече в пижамата му.
„Онова, с което разполагаме в изобилие, е времето — помисли си Стю. — Времето на живота на Питър, времето на живота на неговите деца, а може би и на неговите правнуци. Вероятно до 2100, но не повече. Може би дори не чак толкова дълго. Достатъчно за клетата старица Майка Земя да се възстанови. Период на почивка.“
— Какво? — попита тя, сякаш бе прочела мислите му.
— Период на почивка — повтори той.
— Какво означава това?
— Всичко — отвърна той и хвана ръката й.
Гледайки към Питър, той си помисли: „Може би, ако му разкажем какво се е случило, и той го разкаже на децата си. Да ги предупреди. Скъпи деца, играчките са смърт — те се възпламеняват, радиоактивни са, сеят черна чума. Играчките са опасни; злото в мозъка на човека е ръководело ръцете на Бог, когато са били създадени. Не си играйте с тези играчки, мили деца, моля ви, никога. Никога повече. Моля… научете този урок. Нека този празен свят бъде вашата книга“.
— Франи — рече той и се обърна към нея така, че да вижда очите й.
— Какво, Стюарт?
— Смяташ ли… че хората някога ще се научат на нещо? Тя отвори уста да отговори, но се поколеба. Газената лампа премигна. Очите й изглеждаха невероятно сини.
— Не знам — промълви накрая тя. Не бе доволна от отговора си. Искаше се да каже нещо друго, да обясни реакцията си, но успя само да повтори: — Не знам.
КРЪГЪТ СЕ ЗАТВАРЯ
„Трябва ни помощ“ — каза поетът.