Събуди се призори.
Все още носеше ботушите си.
Седна и се огледа. Намираше се на бряг, обсипан с белезникав пясък. Над него се простираше безкрайно синьо небе без нито един облак. В далечината тюркоазените вълни се разбиваха в рифа и кротко прииждаха към брега, поклащайки странни лодки, които бяха…
(канута… канута с платна…)
Така ги наричаха…, но откъде го знаеше?
Изправи се на крака и едва не падна. Целият трепереше. Главата му бе замаяна като при махмурлук.
Обърна се. Зелената джунгла сякаш се нахвърли върху него, преплетени лиани, широки листа и цветове, които бяха…
(розови като зърната на вариететна танцьорка).
Отново изпита смайване.
Какво означава вариететна танцьорка?
Ами зърно?
Някакъв папагал изкрещя, щом го забеляза и отлетя, блъсна се в ствола на огромно дърво и падна мъртъв на земята с вирнати нагоре крака.
Мангуста се загледа в обгорялото му, брадясало лице и умря от мозъчна емболия.
Бръмбар, който съсредоточено се изкачваше по дънера на палма, почерня и се сбръчка като люспа. За миг между двете му пипалца пробяга синя искра.
Кой съм аз?
Нямаше представа.
Къде съм?
Нима имаше някакво значение.
Залитайки, си запробива път през джунглата, за да излезе от нея. Главата му се въртеше от глад. Шумът от прибоя стигаше до слуха му като удари на сърце. Съзнанието му бе празно, като на новородено.
Почти беше излязъл от джунглата, когато от гъсталака изскочиха трима души. Станаха четирима. Сетне шестима.
Кожата им бе гладка и кафява.
Наблюдаваха го.
Той им отвърна със същото.
Започна да си припомня.
Шестимата мъже станаха осем. Сетне дванайсет. Държаха копия. Насочиха ги към него заплашително. Брадясалият човек се вгледа в тях. Носеше джинси и стари каубойски ботуши; нищо друго. Кожата му беше бяла, като корема на шаран, беше слаб като скелет.
Непознатите понечиха да запратят копията си по него. Един от тях — вождът — заповтаря със задавен глас една и съща дума, нещо подобно на „Юн-нах!“.
Да, наистина, някои спомени започваха да изплуват.
Точно така.
Изведнъж си спомни своето име.
Усмихна се.
Усмивката му бе като червено слънце, пробиващо тъмни облаци. Проблеснаха снежнобелите му зъби и необикновените му черни очи. Протегна гладките си длани в общоприетия жест за мир.
Бяха безсилни пред силата на усмивката му. Копията паднаха на пясъка.
— Говорите ли английски? — Те го изгледаха безмълвно.
— Habla еspanol?
Не, не говореха. Определено не говореха на проклетия испански.
Какво означаваше това?
Къде беше попаднал?
Е, всичко с времето си. Рим не е бил построен за един ден. Всъщност мястото не бе от значение.
Мястото, където се намираш, няма никакво значение, важното е, че си там и че все още си жив.
— Parlez-vous francais?
Никакъв отговор. Наблюдаваха го с любопитство.
Опита се да ги заговори на немски, сетне се задави от смях при вида на глуповатите им лица. Един от тях захлипа безпомощно, като дете.
„Те са примитивни, прости, неграмотни. Но мога да ги използвам. Да. Ще свършат добра работа.“
Тръгна усмихнат напред към тях, все още протегнал своите съвършено гладки длани. В очите му грееше безумна радост.
— Наричат ме Ръсел Фарадей — изрече той с ясен глас. — Идвам при вас с важна мисия.
Те го гледаха слисани и с интерес.
— Дойдох да ви помогна.
Започнаха да падат на колене и да прекланят глави пред него, а когато тъмната му сянка падна сред тях, усмивката му се разшири.
— Дойдох да ви науча да живеете цивилизовано!
— Юн-нах! — зарида вождът им, обхванат от радост и ужас. И когато целуна краката на Ръсел Фарадей, зловещият човек избухна в продължителен смях.
Животът е въртележка, на която никой не може да се задържи задълго. В края на краищата тя винаги се връща на същото място, като затваря кръга.
Февруари 1975 — Декември 1988