Джон Чийвър
Сбогом, братко
В нашето семейство винаги сме били близки по дух. Баща ни се удави, когато бяхме малки, и мама все наблягаше на факта, че в домашните ни отношения има някаква неизменност, каквато не се срещала у другите. Не мисля много често за нашето семейство, но когато си припомня близките ми, крайбрежието, където живяхме, и морската сол, която, предполагам, е в кръвта ни, изпитвам гордост, че се наричам Померой, че имам характерните за нашата фамилия нос, цвят на кожата и надежда за дълголетие; макар да не сме чак толкова забележителни, случим ли се заедно, винаги се радваме на илюзията, че семейството ни е неповторимо. Не казвам това, защото се интересувам от фамилната история или защото това чувство за неповторяемост е дълбоко или важно за мен, а само за да посоча, че въпреки различията си ние сме предани един на друг и всяко пропукване на тази преданост ни носи объркване и болка.
Ние сме четирима — сестра ми Диана и три момчета: Чади, Лорънс и аз. Не бяхме изключение от правилото — щом прехвърлихме двайсетте, работата, бракът и войната ни разпиляха. Аз и Хелън сега живеем в Лонг Айланд с нашите четири деца. Аз съм учител в гимназия и вече съм прехвърлил възрастта, когато мога да очаквам да ме направят директор, но обичам професията си. Чади, който се нареди по-добре от останалите, живее в Манхатън с Одет и техните деца. Мама е във Филаделфия, а Диана след развода си отиде във Франция, но през лятото се връща в Щатите, за да прекара един месец в Лодс Хед. Лодс Хед е летен курорт на брега на един от масачузетските острови. Някога имахме там виличка, но през двайсетте години баща ни построи голяма къща. Тя е стъпила на една скала над морето; като изключим Сан Тропе и някои села в Апенините, за мене няма по-любимо място на света. Всеки от нас има дял в къщата и плаща за поддържането й.
Най-младият брат, Лорънс, който е адвокат, получи след войната служба в една кливландска фирма и никой от нас не бе го виждал четири години. Когато реши да напусне Кливланд и да работи в друга фирма в Олбъни, той писа на мама, че в промеждутъка между двете служби ще прекара десет дни в Лодс Хед с жена си и двете си деца. По същото време бях запланувал и моята отпуска — тогава преподавах в лятно училище, — вкъщи щяха да бъдат Хелън, Чади, Одет и Диана, цялата фамилия щеше да се събере заедно. Лорънс е единственият член на семейството, с когото останалите нямат почти нищо общо. Никога не е бил дълго с нас и, предполагам, затова досега го наричаме Тифти — прякор, който получи още като дете, защото, като минаваше през хола към трапезарията за закуска, чехлите му правеха шум, който звучеше като „тифти-тифти-тифти“. Така му викаше баща ни и всички останали. Когато стана по-голям, Диана понякога го наричаше Малкия Исус, а мама често му викаше Черногледеца. Ние не обичахме Лорънс, но очаквахме идването му със смесица от страх и преданост и с известна радост и удоволствие, че отново си връщаме загубения брат.
Лорънс се прехвърли от сушата с корабчето в четири часа един следобед в късното лято и ние с Чади отидохме да го посрещнем. Пристигането и заминаването на летния ферибот има всички външни белези, които подсказват пътешествие — свирки, звънци, ръчни колички за багаж, срещи и солен мирис на море, — но пътешествие незначително. И когато този следобед наблюдавах влизането на корабчето в синьото пристанище и си мислех, че така завършва само незначителното пътешествие, почувствах, че съм попаднал точно на оня вид наблюдение, което би направил Лорънс. Докато колите се изтегляха от ферибота, ние търсехме лицето му зад предните стъкла и лесно го познахме. Изтичахме, здрависахме се и несръчно целунахме жена му и децата.
— Тифти! — извика Чади. — Тифти!
Трудно е да съдиш за промяната във външния вид на един брат, но по пътя за Лодс Хед и двамата, Чади и аз, бяхме единодушни, че Лорънс все още изглежда много млад. Той влезе пръв в къщата, а ние свалихме куфарите от колата. Заварих го в приемната да разговаря с мама и Диана. Облечени в най-хубавите си дрехи и окичени с всичките си бижута, дамите необуздано го приветстваха с добър дошъл, но дори когато всеки се стремеше да изглежда най-нежен, и то в момент, когато тези усилия се удаваха най-лесно, усещах лека напрегнатост в стаята. Мислех си за това, като мъкнех нагоре по стълбата тежките куфари на Лорънс, и разбрах, че нашата неприязън е толкова дълбока, колкото и добрите ни чувства. Спомних си, че веднъж, преди двайсет и пет години, ударих Лорънс с камък по главата. Той се изправи и отиде при баща ми, за да се оплаче.
Занесох куфарите на третия етаж, където Рут, жената на Лорънс, вече настаняваше семейството си. Тя беше тъничка и изглеждаше много уморена от пътуването. Предложих й да донеса нещо за пиене, но тя отказа.