— И какви са те? — попита той. — Диана е повърхностна и с леко поведение, такава е и Одет. Мама е алкохоличка и ако не си сложи юзда, след година-две ще отиде в болница. Чади е нечестен. Такъв си е бил винаги.
Изгледа ме и после добави като нещо, което току-що му е хрумнало:
— А ти си глупак!
— А ти си мрачно куче — казах му аз. — Мрачно куче.
— Не си навирай дебелата мутра в лицето ми — извика той и си тръгна.
Тогава аз взех един корен, приближих се към него откъм гърба (никога по-рано не бях удрял човек отзад), завъртях корена, натежал във водата, и го стоварих върху главата на брат си. Ударът го повали на колене и аз видях как бликна кръв и косата му започна да потъмнява. В същото време пожелах той да е мъртъв — мъртъв, но не и погребан, а само готов за погребение. Не исках да ме лишат от тържествената церемония на изнасянето му, на премахването му от моето съзнание. Представих си и останалите — Чади, мама, Диана и Хелън, опечалени в къщата на Белвидиър Стрийт, съборена преди двайсет години, как посрещат на вратата гости и роднини и отвръщат на техните изискани съболезнования с изискана скръб. Нищо благопристойно не липсваше, така че и да бях го убил на плажа, всеки щеше да почувства преди края на досадната церемония, че той вече е навлязъл в зимата на своя живот, че това е законът на природата, красив закон, и че Тифти трябва да бъде погребан в студената, в студената земя.
Той беше все още на колене. Огледах се наоколо. Никой не беше ни видял. Голият плаж като късче от Луната изчезваше в безкрайността. Една вълна се разля и се стрелна към мястото, където беше коленичил. Аз и сега бих го довършил, но в мене действаха двама души — убиецът и добрият самарянин. С остър рев една бяла вълна го достигна, обгради го, закипя в раменете му и аз го хванах, за да не го повлече назад. После го изтеглих на по-високо място. Кръвта бе наквасила цялата му коса и тя изглеждаше черна. Свалих ризата си и я скъсах, за да превържа главата му. Той беше в съзнание и раната не ми се видя страшна. Не каза нищо. Нито пък аз. Така го и оставих.
Повървях по плажа и се обърнах да го видя. Мислех вече и за собствената си кожа. Той се бе изправил и стоеше твърдо на крака. Беше още светло, но вятърът къдреше вълните и пръските им се носеха към брега като лека мъгла. Вече се бях отдалечил и едва различавах тъмната му фигура. Соленият въздух тежеше и застилаше целия бряг. Обърнах гръб и когато наближих къщата, пак се окъпах. Това правех след всяка среща с Лорънс. Прибрах се и легнах на терасата. Другите също се върнаха. Чувах как мама се възмущава от цветните фигури, спечелили наградите. Ние нищо не бяхме спечелили. После, както ставаше по това време, къщата утихна. Децата отидоха в кухнята да вечерят, а останалите се къпеха горе. След малко Чади се зае с приготвянето на коктейлите и разговорът за журито на изложбата се поднови. Изведнъж майка ми извика:
— Тифти, Тифти! О, Тифти!
Той стоеше на вратата ни жив, ни умрял. Махнал бе кървавата превръзка и я държеше в ръката си.
— Това направи брат ми — каза той. — Направи го брат ми. Удари ме на плажа с нещо като камък.
Гласът му жално секна. Мислех, че ще заплаче. Никой не проговори.
— Къде е Рут? — извика той. — Къде е Рут? Къде, по дяволите, е Рут! Трябва да почне да стяга багажа. Нямам повече време за губене. Чакат ме важни дела. Важни дела. — И заизкачва стълбите.
Заминаха си на другия ден с корабчето в шест часа. Само мама стана да им каже сбогом. Друг никой не слезе. Представям си сцената. Матриархът и синчето. Гледат се с изумление, което няма нищо общо с любовта. Чух гласовете на децата и шума на колата. Застанах на прозореца. Каква сутрин! Господи, каква сутрин! Духаше северен вятър. Въздухът беше прозрачен. От ранната топлина розите в градината ухаеха на ягодово сладко. Докато се обличах, от пристанището долетя писъкът на корабната сирена. Първо веднъж и после още два пъти продължително. Зърнах добрите хора, разположили се на палубата, как пият кафе в картонени чашки, а Лорънс, застанал на носа, викаше към морето: „Таласа, таласа6.“ В същото време нещастните му дечица, прегърнати от майка им, се любуваха на безкрайните простори.
Шамандурите ще зазвънят печално в чест на Лорънс и само благодатната светлина на тази ясна утрин ще те възпре да не вдигнеш ръце за проклятие, а Лорънс ще се взира в черното море отвъд борда и сигурно ще си мисли за дъното — черно и странно, където лежеше баща ни.