Когато слязох, Лорънс го нямаше, обаче другите бяха готови за аперитива и решихме да не чакаме. Лорънс е единственият член на семейството, който никога не е обичал пиенето. Взехме аперитива си на терасата, за да гледаме скалите, морето и островите на изток. Завръщането на Лорънс и жена му, присъствието им в къщата, изглежда, освежиха нашето отношение към познатия пейзаж: сякаш удоволствието, което щяха да получат от извивките и красотата на брега след едно толкова дълго отсъствие, се бе пренесло и у нас. Бяхме още там, когато Лорънс се появи на пътеката от плажа.
— Нали плажът е чудесен, Тифти? — попита мама. — Нали е чудесно, че отново си тук! Ще пиеш ли мартини?
— Все ми е едно — каза Лорънс. — Уиски, джин, все ми е едно какво ще пия. Дай ми малко ром.
— Нямаме ром — каза мама.
Това беше първата рязка нотка. Тя ни бе учила да не бъдем никога нерешителни, никога да не отговаряме като Лорънс. И нещо повече — бе дълбоко обезпокоена за приличието в своя дом и всичко нередно според разбиранията й, като пиенето на чист ром или поднасянето на бира в тенекиена кутия, предизвикваше у нея съпротива, която въпреки голямото си чувство за хумор тя не можеше да преодолее. Почувства резкостта и се помъчи да я смекчи.
— Не искаш ли малко ирландско уиски, мили ми Тифти? — каза мама. — Нали винаги обичаше ирландско уиски? В бюфета има малко. Защо не си сипеш от него?
Лорънс отвърна, че му е все едно. Наля си мартини и тъкмо тогава слезе Рут и отидохме да вечеряме.
Макар че преди вечерята, докато чакахме Лорънс, пихме много, всички желаехме началото да бъде добро и да има мир. Майка ни е дребна женица, чието лице и сега поразително напомня някогашната й красота. Тя разговаря с необикновена лекота, но тази вечер ни занимаваше с някакъв проект за обработване на земята, който се прилагал в горния край на острова. Диана е толкова красива, колкото сигурно е била и мама: тя е одухотворена и очарователна жена, обича да говори за развратните си приятели французи, но тази вечер разказваше за швейцарското училище, където бе оставила двете си деца. Досещах се, че вечерята е замислена да достави удоволствие на Лорънс. Не беше прекалено богата и нямаше нищо, което би го обезпокоило със своята екстравагантност.
След вечеря, когато се върнахме на терасата, облаците бяха наситени с онази светлина, която им придава цвета на кръв, и аз се радвах, че Лорънс ще може да се любува на такъв огнен залез. След малко дойде някакъв мъж да вземе Диана. Казваше се Едуард Честър. Запознала се с него във Франция или на парахода. Сега бе отседнал за десетина дни в хотела на селото. Представиха го на Лорънс и Рут, а после той и Диана излязоха.
— С този ли спи сега? — попита Лорънс.
— Как можа да кажеш такова ужасно нещо! — възмути се Хелън.
— Трябва да се извиниш за това, Тифти! — каза Чади.
— Не знам — каза уморено мама. — Не знам, Тифти. Диана има право да върши каквото си иска и аз не задавам неприлични въпроси. Тя е единствената ми дъщеря. Не я виждам често.
— Ще се върне ли във Франция?
— Връща се след две седмици.
Лорънс и Рут седяха на ръба на терасата нито на столове, нито в кръга от столове. Със стиснатата си уста брат ми приличаше на пуритански духовник. Понякога, когато се мъча да проумея неговата душевна нагласа, си мисля за корените на нашия род в тази страна. На това ме наведе неодобрението му към Диана и нейния приятел. Клонът на Помероеви, към който принадлежим ние, води началото си от един свещеник, възвеличен от Котън Мадър1 за неговата неуморна борба срещу дявола. Помероевци са били свещеници до средата на деветнадесети век и остротата на тяхната мисъл — „на човек е съдено да страда, всяка земна красота е похотлива и порочна“ — е съхранена в книги и проповеди. Характерът на нашето семейство донякъде се измени — то стана по-безгрижно, но от ученическа възраст си спомням много родственици — старци и баби, — които сякаш теглеха към мрачните дни на свещеничеството, вълнуваха се от чувството за вечна вина и боготворяха самобичуването. Ако си израсъл в такава атмосфера, а в известен смисъл ние бяхме, аз мисля, че е изпитание на духа да можеш да отхвърлиш склонността, която тя ти е създала, към вина, самоотричане, прикритост и разкаяние и ми се струва, че подобно изпитание Лорънс не би издържал.
— Това ли е Касиопея2? — попита Одет.
— Не, мила — каза Чади. — Не е Касиопея.
— Каква е била Касиопея? — каза Одет.
— Жена на Кифиус3 и майка на Андромеда — казах аз.