Тази година нашата готвачка беше полякиня на име Ана Островик. Наели я бяхме за летния сезон. Тя беше първокласна — едра, дебела, сърдечна, работлива жена, която се отнасяше сериозно към професията си. Обичаше да готви. Когато и да я зърнехме, Ана винаги ни подканяше да ядем. Печеше тестени неща — сърповидни и вити кифли — за закуска веднъж или два пъти седмично. Донасяше ги сама в трапезарията и казваше: „Яжте, яжте, яжте!“ Понякога, когато прислужницата отнасяше празните чинии, чувахме от кухнята Ана да възкликва: „Добре, добре! Значи, ядат.“ Тя хранеше боклукчията, млекаря и градинаря. „Яжте! — приканваше ги тя. — Яжте, яжте.“ Всеки четвъртък следобед отиваше заедно с прислужницата на кино, но филмите не й харесваха, защото всички актьори й се струваха мършави. Тя стоеше час и половина в тъмния салон и гледаше екрана с надеждата, че ще се появи някой, който да се е радвал на храната си. За нея Бети Дейвис оставяше само впечатлението на недохранена жена. „Всички са толкова кльощави!“, възмущаваше се тя, като излизаше от киното. Вечер, след като добре ни бе натъпкала и след измиването на тенджерите и тиганите събираше остатъците от масата и излизаше да нахрани божиите твари. Тази година имахме няколко пилета и макар че по това време те вече спяха, Ана напълваше догоре хранилките и караше спящите птици да ядат. Тя хранеше пойните птички в градината и катеричките в двора. Появата й в градината и нейният настойчив глас — чувахме я да вика „Яжте, яжте, яжте“ — бяха свързани с едно и също време като оръдейния изстрел на Морския клуб при залез-слънце и светлината на фара от Кейп Херън. „Яжте, яжте, яжте — чувахме да вика Ана. — Яжте, яжте…“ После се стъмваше.
Три дни след пристигането на Лорънс, Ана ме повика в кухнята.
— Нека майка ти му каже — посрещна ме сърдито тя — да не идва в кухнята. Ако все ми идва в кухнята, ще се махна. Мъкне се в кухнята, за да ми каже колко нещастна жена съм аз. Била съм работила много, не ми плащали достатъчно, през лятната ваканция трябвало да се запиша в някой профсъюз. Ха! Той е само кожа и кости, но винаги се мотае из кухнята, когато съм заета, и все ме съжалява. Аз не съм по-лоша от него, не съм по-лоша от когото и да е и не е нужно хора като него да ми застават на пътя по всяко време и да казват, че им е мъчно за мене. Аз съм прочута и чудесна готвачка и ще си намеря работа навсякъде. Дойдох това лято да работя тук, защото никога по-рано не бях живяла на остров, но още утре мога да си намеря друго място и ако той ще идва винаги в кухнята да ме съжалява, кажи на майка си, че си отивам. Не съм по-лоша от другите и не искам този клечо да дрънка през цялото време колко бедна съм била.
Приятно ми беше да открия, че и готвачката е на наша страна, но заедно с това усетих, че положението е сериозно. Ако мама помолеше Лорънс да не ходи в кухнята, това щеше да го засегне. Засягаше се от всичко и понякога, като го виждах да седи мрачен на масата, все ми се струваше, че той поема и най-малкото пренебрежение върху себе си. Аз не споменах на никого за оплакването на готвачката, но неприятностите в тази част на къщата вече не се повториха.
Следващият повод да се скараме с Лорънс бяха нашите игри на табла.
В Лодс Хед ние играем много табла. В осем часа, след като си изпиехме кафето, обикновено изваждаме таблата. Това са може би най-приятните ни часове. Лампите в стаята още не са запалени, Ана се мярка из тъмната градина, а в небето над главата й има цели континенти от сенки и огън. Мама запалва лампата и дава сигнал с подрънкването на заровете. Обикновено играем по три игри, всеки срещу всеки. Играем на пари и човек може да спечели по сто долара на игра, но по правило залаганията са много по-ниски. Мисля, че и Лорънс играеше — не мога да си спомня, — но вече не играе. Не обича хазарта. Не защото е беден или има някакви принципи срещу комара, а защото намира играта за глупава и за празно губене на време. Все пак беше готов да си губи времето като кибик. Вечер след вечер, когато играта започваше, той придръпваше стола си до таблата и следеше пуловете и заровете. Изразът на лицето му беше презрителен, но той гледаше съсредоточено. Чудех се защо ли ни гледа всяка вечер, макар че като наблюдавах лицето му, мислех, че бих могъл да открия причината.