Джек Лондон
Сбогом Джак
Хавай е чудновато място. В социално отношение всичко у него е, така да се каже, объркано. Не че нещата не са както трябва — те са кажи-речи прекалено в ред. И все пак са някак си наопаки. Най-затвореният кръг там е „мисионерската компания“. Човек остава доста изненадан, като разбере, че в Хавай невзрачният, търсещ мъченичество мисионер е заел почетно място на трапезата на богатата аристокрация. Но това си е така. Смирените жители на Нова Англия, които дойдоха тук през третото десетилетие на деветнайсетия век, пристигнаха с възвишената цел да научат канаките на истинната вяра — .преклонението пред единствения, наистина действителен и неоспорим бог. В това, както и в цивилизоването на канаките, те постигнаха такива успехи, че след две или три поколения канаките фактически изчезнаха. Такъв беше плодът от семето на словото божие; а плодът от семето на мисионерите (техните синове и внуци) стигна до притежанието на самите острови — земята, пристанищата, градските парцели и захарните плантации. Мисионерът, който дойде да даде хляба на живота, остана да лапа докрай на езическия пир.
Но това не е онази хавайска чудатост, за която започнах да разказвам; само че човек не може да говори за хавайските работи, без да спомене мисионерите. Да вземем Джак Кърсдейл, за когото исках да разкажа. И той беше от мисионерско потекло, тоест по линията на баба си. Дядо му бил старият Бенджамин Кърсдейл — тьрговецянки, който започнал в миналото с продажбата на уиски и джин и по-късно натрупал милион. Има и друго странно нещо: старите мисионери и старите търговци били смъртни врагове. Интересите им, знаете, не съвпадали. Но техните деца се помирили, като се изпоженили помежду си и си поделили островите.
Животът в Хавай е песен. Ето как Стодард1 изразява това в своя „Хавай нои“:
„Животът твой е музика — с мелодия по-лесен! Всеки остров строфа е, а цялото е песен“.
---
1 Ричард Хенри Стодард (1825–1903) — американски поет. — Б. пр.
И прав е бил. Златиста плът имат тамошните жители Туземките са узрели под слънцето Юнони, туземците — бронзови Аполони. Те пеят и танцуват, окичени целите в цветя и с цветни венци на главите. И ако не броим неподатливата „мисионерска компания“, белите мъже се поддават на климата и на слънцето; колкото и заети да са, те са склонни да танцуват, да пеят и да кичат главите си със цветя. Джак Кърсдейл беше един от тях. Никога не съм виждал по-зает човек от него. Той беше неколкократен милионер — захарен магнат, кафеен плантатор, един от първите каучукови плантатори, собственик на скотовъдна ферма и основател на три от всеки четири нови предприятия, създавани на островите. Беше светски човек, член на клуба, собственик На яхта, ерген, и при това такъв хубавец, по каквито щуреят маминките с дъщери за омъжване. Между другото, Джак беше завършил йейлския университет и главата му беше натъпкана — повече от тази на всеки друг островитянин, когото познавам — с важни статистики и научни данни за Хавайските острови. Той работеше неимоверно много и пееше, танцуваше и кичеше косата си с цветя не по’малко от всички други безделници.
Имаше кураж и дваж се беше бил на дуел — и двата пъти по политически причини, — когато е бил още неопитен младеж, който прави първите си смели стъпки в политиката. Джак всъщност е Йграл твърде похвална и решителна, роля в последната революция, когато била свалена местната династия. по това време едра не е бил повече от шестнайсетгодишен. За да можете да оцените правилно случилото се по-късно, подчертавам — не беше страхливец. Виждал съм го в двора на ранчото Халеакала как укротява един четиригодишен жребец, който две години не искаше и да знае за шпорите на каубоите на фон Темпски. Трябва да разкажа и една друга случка. Това беше долу в Кона — или по-точно горе, защото хората в Кона презират живота на височина по-долу от хиляда фута. Всички бяхме на верандата във вилата на доктор Гудхю. Разговарях с Доти Феърчайлд, когато стана това. Една грамадна стоножка — беше седем инча, защото след това я измерихме — падна от мертека над главите ни точно в прическата й. Признавам си, отвратителният й вид ме парализира, не бях в състояние да мръдна и умът ми отказа да работи. Там, на две крачки от мен, противнйй отровен дявол се гърчеше в косите на Доти и всеки момент можеше да падне на голите й рамене — току-що бяхме излезли навън слеД вечерята.
— Какво има? — попита тя, като започна да вдига ръка към главата си.
— Недей! — извиках аз. — Недей!
— Но какво става? — настояваше тя, започнала да се плаши от ужаса, изписан в очите ми и върху заекващите ми устни.
Възклицанието ми привлече вниманието на Кърсдейл. Той хвърли нехаен поглед към нас, но този поглед му беше достатъчен да разбере всичко. Дойде при нас, но без да бърза.