— Не мърдай, моля ти се, Доти — каза Джак спокойно. В действията му нямаше никакво колебание, нито пък припряност. — Ще ми позволиш ли — каза той, хвана с ръката си нейното шалче и го пристегна здраво около раменете й, така че стоножката да не падне в корсета й. С другата ръка — дясната — бръкна в косата на Доти, хвана отвратителната твар колкото може по-близо до задната част на шийката; после стискайки я здраво между палеца и показалеца, я махна от косата й. Това беше най-страшното и героично зрелище, което човек може да си представи. Побиха ме тръпки. Стоножката седем инча гърчещи се крака — се кършеше, сплиташе и блъскаше около ръката на Джак; тялото й се увиваше около пръстите, а краката дълбаеха в кожата и драскаха, докато звярът се опитваше да се освободи. Стоножката го ухапа два пъти, видях това, въпреки че докато я пускаше на пътеката и я мачкаше в пясъка, Джак уверяваше дамите, че не бил ухапан. Но пет минути по-късно го видях в кабинета на доктор Гудхю, който разрязваше ухапаните места и му биеше инжекции с калиев перманганат; На другата сутрин ръката на Кърсдейл се изду като варел и отокът спадна едва след три седмици.
Всичко това няма нищо общо с моя разказ, но не можех да не го разправя, за да ви стане ясно, че Джак Кърсдейл в никакъв случай не беше страхливец. Това бе най-ярката проява на кураж, която съм виждал някога. Джак изобщо не трепна, по устните му през цялото време играеше усмивка, и той пъхна пръсти в косата на Доти Феърчайлд така игриво, като че ли бъркаше в кутия със солени бадеми. И все пак съдено ми било да видя именно този човек, занемял от страх — страх, хиляди пъти по-силен от този, който ме обхвана, когато видях в косата на Доти Феърчайлд гърчещата се твар, увиснала над очите й и над деколтето на нейния корсаж.
Интересувах се от проказата, а по тази тема, както и по всяка друга тема на острова, Джак имаше енциклопедични познания. Всъщност проказата беше една от неговите страсти. Той беше ревностен защитник на колонията в Молокай, където изолираха всички прокажени от островите. Раздухвани от демагозите, жестокостите на Молокай, където мъже и жени бяха не само откъснати от приятели и семейство, но и заставени да живеят във вечен плен до самата си смърт, бяха предмет на много разговори и съчувствие сред местните жители. За прокажените нямаше помилване, нямаше никакво смекчаване на присъдата. Над портала на Молокай беше написано: „Надежда всяка оставете.“
— Казвам ти, те са щастливи там — настояваше Кърс
дейл. — И далеч по-добре от техните приятели и роднини навън, на които им няма нищо. Ужасите на Молокай — ама че глупости! Мога да те разведа из която и да е болница или бедняшки квартал, в който и да е от големите градове в света и да ти покажа хиляди пъти по-големи ужаси. Живата смърт! Създания, които някога били хора! Глупости! Трябва да видиш тези живи смъртници как се надбягват с коне на Четвърти юли1. Някои са собственици на лодки, а един има моторница. Те нямат други грижи, освен да прекарват времето си добре. Храна, подслон, дрехи, медицинска помощ — всичко е на тяхно разположение. Те са питомци на Територията2. Климатът там е далеч по-приятен от този в Хонолулу, а природата разкошна. Сам не бих имал нищо против да ида там и да прекарам остатъка от живота си. Това е прелестно място.
Така говореше Кърсдейл за веселите прокажени. Не се страхуваше от проказата, сам казваше това. Казваше също, че той, или който и да е друг бял, нямат шанс и едно на милион да се заразят, макар по-късно и да призна, че един негов съученик Алфред Стартър, се заразил, отишъл в Молокай и умрял там.
— Знаеш ли — обясняваше Кърсдейл, — едно време нямало никакъв сигурен начин за откриване на проказата. Достатъчно било да намерят нещо странно или ненормално, за да изпратят човек в Молокай. Така че там били изпращани десетки хора, които са толкова прокажени, колкото ти или аз. Но сега вече не правят такива грешки. Анализите на Дирекцията на здравеопазването са безпогрешни. Забавното е, че когато откриха анализа, незабавно отидоха в Молокай и го изпробваха. Тогава разбраха, че много от хората там не са прокажени. Такива веднага бяха освободени. Дали са се радвали, че се махат? Когато напускали колонията, те ридаели по-силно, отколкото при тръгването от Хонолулу на път за там. Един даже се оженил за някаква прокажена в последния стадий и после пишеше трогателни писма до Дирекцията, като протестираше, задето го изгонили, защото никой не бил в състояние да се грижи по-добре от него за бедната му жена.