По неговата лична временна скала, откакто си я беше създал, прекарвайки живота си в обикаляне на далечни слънца, бяха изтекли осем години от деня, в който беше напуснал Земята, но колко време е минало тук той можеше само да предполага. Обаче каквито и да е събития да се бяха случили, бяха отвъд немощната му представа, защото тази планета, прекрасният му дом, не трябваше да бъде тук.
Преди осем години, по обяд, тази планета беше унищожена, напълно разпръсната, от огромните жълти вогонски кораби, които провиснаха в обедното небе като че ли законът за гравитацията не беше нищо повече от местно разпореждане, и я разбиха на късчета, не по-големи от фиш за глоба за неправилно паркиране.
— Заблуди — каза Ръсел.
— Какво? — попита Артър, откъсвайки се от потока си от мисли.
— Тя казва, че страда от странни заблуди, че живее в реалния свят. Не е хубаво да и казваш, че живее в реалния свят, защото тя просто казва, че това е защото заблудите са толкова странни. Не знам за теб, но аз намирам такива разговори за доста изтощаващи. Дай си и таблетките и иди да пийнеш по някоя бира, това е отговорът ми. Чудя се къде ли си се оплескал толкова много?
Артър се намръщи, не за първи път.
— Е, …
— И всички тези сънища и кошмари. И докторите, които продължават да настояват, че в мозъчните и вълни има странни скокове.
— Скокове?
— Това — каза Фени.
Артър се завъртя в седалката си и се втренчи в нейните внезапно отворени, но напълно празни очи. Каквото и да гледаше, не беше в колата. Очите и примигнаха, главата и се друсна веднъж, и после тя миролюбиво заспа.
— Какво каза тя? — възбудено попита той.
— Каза „това“.
— Това какво?
— „Това какво“? Откъде, по дявволите, да знам? Този таралеж, онзи камион, другият чифт панталони на Дон Алонзо. Тя е напълно луда, мисля, че ти го казах.
— Като че ли не се интересуваш много-много — Артър се опита да каже това толкова сериозно, колкото можеше, но изглежда нищо не стана.
— Виж, пич…
— О’кей, съжалявам. Не е моя работа. Не исках да прозвучи по този начин — каза Артър. — Знам, че много се интересуваш, очевидно е — прибави той, като се облегна. — Знам, че ще трябва да се справиш с това по някакъв начин. Трябва да ме извиниш. Идвам на стоп от отвъдния край на мъглявината Конска глава.
Той разярено погледна през прозореца.
Артър се учуди, че от всички усещания, борещи се за място в главата му тази нощ, когато се завръщаше в дома си, за който беше мислил, че е изчезнал в небитието за вечни времена, това което го смущаваше, беше желанието да преследва това чудато момиче, за което не знаеше нищо друго, освен че му беше казала „това“ и че той не би пожелал на брат и да се срещне с някой Вогон.
— Така че, хм, какви бяха скоковете, тези скокове, за които ми спомена? — успя да каже той доста бързо.
— Виж, това е сестра ми. Дори не знам защо ти говоря…
— О’кей, съжалявам. Може би ще е по-добре да ме оставиш. Това е…
В момента, в който го каза, това стана неввъзможно, защото бурята, която ги беше подминала, внезапно изригна отново. Светкавици прорязаха небето и някой като че ли започна да излива нещо, което отблизо наподобяваше Атлантическия океан, пуснат над тях през едно голямо сито.
Ръсел започна да кълне и да кара внимателно през няколкото секунди, когато небето се изсипа върху тях. Той обузда гнева си, като бързо натисна педала за газта, за да изпревари един камион с надписи „Превоз при всякакво време МакКийна“. Напрежението спадна, когато бурята спря.
— Всичко започна с цялата тази работа около агента на ЦРУ, когото намериха в резервоара, и когато всички имаха такива халюцинации, нали помниш?
Артър за момент се почуди дали отново да спомене, че току-що се е прибрал на стоп от отвъдния край на мъглявината Конска глава и поради тази и ред други навързани и удивителни причини е малко далеч от неотдавнашните събития, но реши че това само ще обърка всичко още повече.
— Не — каза той.
— Това беше моментът, в който тя изключи. Тя беше в някакво кафене някъде си. В Рикмънзауърт. Не знам какво е правила там, но това беше мястото, където тя изключи. Явно както си е стояла там спокойно е обявила, че е била подложена на някакво необикновено откровение или нещо такова, заклатила се леко, погледнала объркано и после припаднала, пищейки, върху един яйчен сандвич.
Артър трепна.
— Много съжалявам да чуя това — каза той малко сковано.