Това поне изясни едно нещо, си помисли Артър иззад пикапа, това определено е планетата Земя.
ГЛАВА VII
Къщата му все още си стоеше там.
Как и защо, той нямаше представа. Той беше решил да отиде и да хвърли един поглед, докато чака да се изпразни кръчмата, така че да може да отиде и да помоли съдържателя за легло за през нощта, когато всички си отидат, а ето че тя беше там.
Той бързо влезе с помощта на ключа, който пазеше под една каменна жаба в градината, защото телефонът изненадващо звънеше.
Той го чуваше слабо по целия път по алеята и тръгна да бяга веднага, щом разбра откъде идва звукът.
Вратата трябваше да бъде отворена със сила заради учудващото количество боклук в предверието. То беше задръстено от неща, които той по-късно щеше да открие, че представляват четиринадесет еднакви персонално адресирани писма-покани да получи някаква кредитна карта, която той вече имаше, седемнадесет еднакви заплашителни писма за неизплатени сметки по кредитна карта, каквато нямаше, тридесет и три еднакви писма, в които се казваше, че лично той е избран като човек с вкус и чувство за избор, който знае какво иска и къде отива в днешния сложен реактивен свят и следователно би харесал покупката на някакъв грозен портфейл, и освен това едно мъртво шарено коте.
Той се процеди през сравнително тесния отвор, който успя да си проправи въпреки всичко това, стъпи на купчинка рекламни брочури за вино, които един неразбиращ познавач би желал да пропусне, плъзна се покрай куп реклами за курортни вилни селища, улучи тъмните стълби за своята стая и се добра до телефона точно когато той спря да звъни.
Той задъхано се хвърли на своето студено, миришещо на мухъл легло и за няколко минути спря да се опитва да попречи на светя да се върти около главата му по начин, който очевидно му харесваше.
Когато се нарадва на малкия световъртеж и се успокои, Артър се протегна към бутона на нощната лампа, като не очакваше тя да се включи. За негова изненада тя го направи. Това призова мозъчните клетки за логика на Артър. Тъй като Електрификационната компания безпогрешно му прекъсваше тока всеки път, когато си платеше сметката, изглеждаше логично, че са го оставили свързан, когато не беше си платил. Изпращането на пари очевидно само насочваше вниманието им към теб.
Стаята беше точно такава, каквато я беше оставил, т.е. отчайващо мръсна, въпреки че изгледът беше посмекчен от дебелия слой прах. Полупрочетени книги и описания се валяха между купчини полуизползувани хавлии. Получифтове чорапи лежаха в полуизпити чаши кафе. Това, което е било полуизяден сандвич сега се беше полупревърнало в нещо, за което Артър изобщо не знаеше какво да мисли. Затъкни го с една светкавица, помисли си той, и ще започнеш еволюцията на живота отначало.
Имаше само едно нещо в стаята, което беше различно.
За момент и нещо той не можеше да види, че това е различно, защото беше покрито със слой отвратителен прах. После очите му се спряха на него.
То стоеше до един очукан стар телевизор, на който той можеше да гледа само лекции от ТВ-университета, защото при опит да покаже нещо по-вълнуващо той се разваляше.
Това беше една кутия.
Артър се надигна на лакти и се взря в нея.
Това беше една сива кутия с някакъв тъп блясък по нея. Беше кубообразна сива кутия със страна около един фут. Беше обвита със сива лента, завързана отгоре на спретната панделка.
Той стана, отиде до нея и учудено я пипна. Каквото и да беше това, то беше опаковано като подарък, спретнато и красиво, и чакаше той да го отвори.
Той внимателно го вдигна и го занесе до леглото. Издуха праха и развърза лентата. Отдолу имаше капак, чийто край беше подпъхнат в кутията.
Той го отвори и погледна в кутията. В нея имаше един стъклен глобус, обвит във фина сива опаковъчна хартия. Той го извади внимателно. Не беше цял глобус, защото имаше дупка на дъното, или както Артър разбра, като го обърна, на върха си, ограничена с тънък ръб. Това беше купа. Аквариум.
Той беше направен от най-чудесно стъкло, перфектно прозрачно, с необикновено сребристосиво качество, като че ли при направата му са били използувани кристал и слюда.
Артър бавно го въртеше в ръцете си. Това беше един от най-хубавите предмети, които той беше виждал, но беше напълно озадачен от това. Той погледна в кутията, но освен опаковъчната хартия там нямаше нищо. Отвън на кутията също нямаше нищо.
Той отново завъртя аквариума. Беше чудесен. Беше изключителен. Но беше аквариум.
Той го почука с нокътя на палеца си и той звънна с дълбоко и славно съзвучие, което се задържа из стаята повече, отколкото беше възможно, и когато накрая заглъхна, като че ли не умря, а се понесе към други светове като в дълбока морска мечта.