Замаян, Артър го обърна още веднъж и този път светлината от прашната малка нощна лампа падна под друг ъгъл и се пречупи от някакви фини драскотини по повърхността на аквариума. Той го вдигна, нагласяйки ъгъла на падане на светлината и внезапно ясно видя фино гравирани контури на букви, които се появиха в сянката на стъклото.
— Сбогом — казаваха те. — И Благодарим…
И това беше всичко. Той примигна и не разбра нищо.
За около цели пет минути той въртеше предмета, държеше го към светлината под различни ъгли, почукваше го заради хипнотизиращото му съзвучие и се чудеше за значението на тези думи, но не можеше да измисли нищо. Внезапно той стана, напълни аквариума с вода до ръба и го сложи обратно на масата до телевизора. Той размърда малката Вавилонска рибка в ухото си и я хвърли мятаща се в аквариума. Повече нямаше да има нужда от нея, освен когато щеше да гледа чуждестранни филми.
Той се обърна да легне на леглото си и загаси светлината.
Лежеше неподвижен и тих. Поглъщаше обгръщащата го тъмнина, бавно отпускаше крайниците си от край до край, успокои и регулира дишането си, постепенно изпразни съзнанието си от всички мисли, затвори очи и беше напълно неспособен да заспи.
Нощта беше неспокойна от дъжд. Дъждовните облаци се бяха придвижили и бяха събрали вниманието си в едно крайпътно кафене точно извън Борнемаут, но небето, през което бяха минали, се беше разбъркало и сега носеше влажновълнист въздух, като че ли не знаеше какво друго не може да направи с него.
Луната изгря по мократа си пътека. Изглеждаше като книжна топка в задния джоб на току-що извадени от пералня дънки, за която само времето и едно гладене ще могат да кажат дали е била стара сметка или банкнота от пет лири.
Вятърът леко подухваше насам-натам също като опашка на кон, опитваща се да реши в какво настроение е тази нощ, а една камбана някъде удари полунощ.
Една капандура се отвори със скърцане.
Тя беше ръждясала и трябваше да бъде леко размърдана, защото рамката и беше леко изгнила и пантите и бяха боядисвани чувствително през някоя част от живота им, но все пак беше отворена.
След това беше подпряна с една летва и една фигура се изниза през тясната пролука между срещулежащите склонове на покрива.
Тя се изправи и тихо погледна в небето.
Фигурата беше абсолютно несъвместима с диво изглеждящото създание, което диво беше нахлуло в къщата преди малко повече от час. Беше без окъсания си и протъркан шлифер, оплескан с калта на стотици светове и остатъци от храна от подовете на стотици мръсни космодруми, беше без заплетената си грива, дългата завързана на възли брада, хранителната екосистема и всичко.
Вместо това там стоеше Артър Дент — гладък и небрежен, облечен с джинси и къс пуловер. Косата му беше подстригана и измита, брадата му беше гладко обръсната. Само очите му все още казваха, че каквото и да си мислеше че му прави Вселената, той би желал да я помоли да спре.
Това не бяха същите очи, с които той беше погледнал тази сцена за последен път, и разумът, който приемаше образите от тези очи, не беше същият разум. Това не беше резултат от хирургическа намеса, просто от продължително придобиване на опит.
В този момент нощта му приличаше на живо същество тъмната земя около него, в която той беше коренно същество.
Той можеше да се почувствува като вълнение в далечните краища на нервите на течението на далечни реки, търкалянето по невидими хълмове, ядрото от тъмни дъждовно облаци някъде далече на юг.
Той можеше да почувствува и авантюрата да бъдеш дърво, което беше нещо, което не беше очаквал. Той змаеше, че човек може да се почувствува добре като влачи играчки по земята, но никога не беше разбирал, че може да се почувствува толкова добре, колкото сега. Той можеше да почувствува как някаква почти неочаквана вълна от удоволствие достига до него през цялото разстояние от Новата гора. Той трябваше да опита това лято, си помисли той, и да види как се чувствува някой, който има листа.
От друга посока той почувствува уплахата от това да бъдеш овца, стресната от летяща чиния, но това беше напълно неразличимо от чувството да бъдеш овца, стресната от каквото и да е друго нещо, защото овцете са създания, които научават много малко докато вървят по житейския си път, и биха се сепнали дори ако видят слънцето да изгрява на сутринта и да се учудят на зеления боклук по полето.
Той с учудване откри, че може да се почувствува като овца, сепната от слънцето тази сутрин и предишната сутрин, и сепната от група дървета по-предишния ден. Той можеше да се върне все по-назад, но стана тъпо, защото всичко се състоеше от овце, сепнати от неща, които ги бяха сепнали по-предишния ден.