Преди да си тръгне, той изгаси светлините.
Докато малкият пурообразен корпус на спасителния апарат се плъзгаше към началото на тридневното си пътешествие към орбиталната космическа станция Порт Сезефрон, за няколко секунди мина около един тънък, дебел колкото молив лъч радиовълни, който започваше дългото си пътешествие.
— На третия удар ще бъде два… тринадесет… и петдесет секунди.
Той се ухили и се изкикоти. Би се засмял високо, но нямаше толкова място.
— Бип… бип… бип.
ГЛАВА XI
— Особено мразя априлските душове.
Както и необщително да изгрухтяваше Артър, мъжът явно беше решил да му говори. Той се почуди дали да не стане и да се премести на друга маса, но като че ли в цялото кафене нямаше свободна маса. Той нервно разбъркваше кафето си.
— Гадни априлски душове. Мразя, мразя, мразя.
Артър се вгледа намръщено през прозореца. Лек слънчев подобен на спрей дъжд беше увиснал над магистралата. Вече от два месеца беше тук. Да се върне към стария си начин на живот всъщност беше смешно лесно. Хората имаха толкова необичайно къса памет, включително и за него. Осем години лудо скитане из Галактиката сега му изглеждаха като нищо повече от лош сън — нещо като филм, който е записал на видеото и сега държи зад един шкаф, без да се тревожи да го гледа.
Един от ефектите обаче, който все още продължаваше да усеща, беше радостта му от завръщането. Сега, когато земната атмосфера се беше затворила над главата му за добро, мислеше той, всичко в нея му доставяше необикновено удоволствие. Докато гледаше сребристоискрящите капки той почувствува, че трябва да протестира.
— Хм, аз ги харесвам — внезапно каза той, — поради всички очевидни причини. Те са леки и ободряващи. Те искрят и те караш да се чувствуваш добре.
Мъжът изпръхтя подигравателно.
— Това го казват всички — каза той и сърдито погледна от ъгловото си място.
Той беше шофьор на камион. Артър знаеше това от началната му непредизвикана реплика, която беше: „— Аз съм шофьор на камион. Мразя да карам в дъжда. Ирония, нали? Проклета ирония.“
Ако в тази забележка имаше скрит смисъл, Артър не можа да го различи и просто леко изгрухтя — любезно, но не насърчаващо.
Но мъжът не беше спрял тогава, не се спря и сега. „Всички казват това за проклетите априлски дъждове — каза той, — толкова проклето хубави, толкова проклето освежаващи, такова очаротелно проклето време.“
Той се облегна и завъртя глава, сякаш се канеше да каже нещо за правителството.
— Това, което искам да знам — каза той, — е защо ако времето ще е хубаво — почти съскаше той, — не може да мине без проклетия му дъжд?
Артър се предаде. Той реши да остави кафето си, което беше прекалено топло, за да го изпие бързо, и прекалено гадно, за да го изпие студено.
— Добре, приятен ден — каза той и се надигна. — Чао.
Той спря в магазина на бензиностанцията, после се върна през паркинга, като си отбеляза фината игра на дъждовните капки по лицето му. Имаше дори и бледа дъга, която проблясваше над Девонширските хълмове. Това също му хареса.
Той се качи в своя очукан, но обожаван от него VW Golf GTi, изсвири със гуми и се отправи покрай островите от бензинови колонки по хлъзгавия път към магистралата.
Той грешеше, като си мислеше, че земната атмосфера се е затворила окончателно и завинаги над главата му.
Грешеше, като си мислеше, че би било възможно да остави зад себе си заплетената мрежа от колебания, в която го бяха оплели галактическите му пътешествия.
Грешеше, като си мислеше, че може да забрави, че голямата твърда оплескана мръсна обгърната с дъги Земя, на която живееше, е само една микроскопична точица върху друга микроскопична точица, загубени в невъобразимите простори на Вселената.
Той караше, ръмжейки, като грешеше по отношение на всички тези неща.
Причината, поради която грешеше, стоеше до хлъзгавия път под един малък чадър.
Челюстта му увисна. Той си навехна глезена, като натисна спирачката, и колата му поднесе толкова силно, че почти щеше да се обърне.
— Фени! — изкрещя той.
След като за малко не успя да я удари с цялата кола, той я удари с вратата на колата, когато се протегна и рязко я отвори пред нея.
Тя я удари в ръката, като изби от нея чадъра, който диво се затъркаля по пътя.
— Майната ти! — изкрещя той толкова безпомощно, колкото можа, изскочи през собствената си врата, като за съвсем малко не беше блъснат от „Превоз при всяко време МакКийна“ и с ужас видя как той вместо това прегази чадъра на Фени. Камионът зави по магистралата и изчезна.