Чадърът лежеше като наскоро размазан комар, тъжно издъхващ на земята. Леки полъхчета на вятъра го караха да помръдва по малко.
Той го вдигна.
— Хм — каза той. Като че ли нямаше смисъл да и предлага да си вземе това нещо.
— Откъде знаеш как се казвам? — попита тя.
— Хм, да — каза той, — ще ти купя друг.
Тя беше височка, с тъмна коса, която падаше на вълни около бледото и сериозно лице. Седяща неподвижно, тя изглеждаше почти толкова мрачна, колкото е статуя на някоя важна, но непопулярна добродетелна личност в някоя обикновена градина. Тя като че ли приличаше на нещо друго, по-различно от това, на което приличаше, когато я погледнеш.
Но когато се усмихна, както направи — това беше сякаш внезапно е дошла от някъде другаде. Топлина и живот цъфнаха по лицето и, невъзможно грациозно движение раздвижи тялото и. Ефектът беше много несъгласуван и обърка Артър до крайност.
Тя се засмя, хвърли чантата си отзад и се пльосна на предната седалка.
— Не се притеснявай за чадъра — му каза тя, докато се наместваше. — Беше на брат ми и той може би не го харесваше или не ми го даваше. — Тя се засмя и издърпа колана си. — Ти си приятел на брат ми, нали?
— Не.
Гласът беше единствената и част, която не каза „Добре“.
Физическото и присъствие тук, в колата, в неговата кола, беше доста необикновено за Артър. Той почувствува, докато остави колата бавно да потегли, че той може много малко да мисли и да диша и се надяваше, че нито една от тези функции няма да е жизненоважна за шофирането му — в противен случай те бяха в беда.
Така че това, което той беше изпитал в другата кола, в колата на брат и в нощта, когато се беше завърнал изтощен и объркан от кошмарните си години, прекарани в скитане между звездите, не уравновесяваше този момент, или ако го правеше, сега той беше два пъти по-малко уравновесен и доста предразположен да падне от нещото, на което балансираха уравновесените хора.
— И… — каза той, надявайки се да изрита разговора към вълнуващ старт.
— Трябваше да дойде да ме вземе — брат ми — но телефонира, че няма да може. Попитах за автобусите, но хората започнаха да гледат в календара вместо разписание и аз реших да стопирам. Така.
— И?
— И ето ме тук. И това, което искам да знам е откъде ми знаеш името?
— Вероятно първо ще трябва да се разберем — каза Артър, поглеждайки през рамо, докато се включваше в движението по магистралата, — къде ще те карам?
Много близо, помисли си той, или много далече. Близо би означавало, че тя живее някъде близо до него, а дългият път значеше, че ще може да я закара дотам.
— Бих желала да отида в Тонтън — каза тя, — моля. Ако няма проблеми. Ако не е далеч. Можеш да ме оставиш в…
— В Тонтън ли живееш? — попита той, надявайки се, че гласът му ще звучи просто любопитно, а не доволно. Тонтън беше чудесно близо. Той можеше…
— Не, в Лондон — каза тя. — Има влак след по-малко от час.
Това беше най-лошото възможно място. Тонтън беше само на няколко минути от магистралата. Той се зачуди какво да прави и докато се чудеше, с ужас се чу да казва:
— О, мога да те закарам до Лондон. Нека да те закарам до Лондон…
Нескопосан идиот. Защо можа да каже „нека“ по такъв глупав начин? Държеше се като двадесетгодишен.
— В Лондон ли отиваш? — попита тя.
— Не — каза той, — но… — Нескопосан идиот.
— Много любезно от твоя страна — каза тя, — но наистина не искам. Желая да си отида с влак. — И внезапно тя си отиде. Поскоро си отиде онази част от нея, която и беше вдъхнала живот. Тя вече гледаше доста отвлечено през прозореца и тихичко си мънкаше нещо.
Той не можеше да повярва.
Тридесетсекунден разговор, и вече беше развалил всичко.
Възрастните хора, си каза той, в просто противоречие с натрупаните с векове правила за това как се държат възрастните хора, съвсем не се държат така.
„Тонтън, 5 мили“ прочете той на една табела.
Той стисна кормилото толкова силно, че колата потрепери. Той трябваше да направи нещо драматично.
— Фени — каза той.
Тя бързо се огледа.
— Все още не си ми казал…
— Слушай — каза Артър, — ще ти кажа, въпреки че цялата история е доста странна. Много странна.
Тя все още го гледаше, но не каза нищо.
— Слушай…
— Това вече го каза.
— Наистина ли? Има неща, за които трябва да ти разкажа, и неща, които трябва да ти кажа… една история, която… — Той говореше глупости. Искаше нещо от рода на „Твоята завързана и сложна заключалка за участие; и всеки отделен бодил да стои изправен като бодлите на разярен таралеж“, но си помисли, че не може да го каже и не хареса забележката за таралежа.