— … на гарата на улица Фенчърч — завършиха те накрая.
— И отговорът — каза Фенчърч, — е не.
— Добре — каза Артър.
— Аз съм зачената там.
— Какво?
— Аз съм за…
— На гишето за багаж? — попита Артър с вой.
— Не, разбира се, че какво биха правили родителите ми там? — попита тя, доста изненадана от това предположение.
— Е де, не знам — изпелтечи Артър, — или поне…
— Това е станало на опашка за билети.
— На…
— Опашката за билети или поне така казват. Отказваха да ми дадат друго обяснение. Само казват, че никой не знае колко е отегчително, ако изобщо е възможно, да се вредиш в опашка за билети на гарата на улица Фенчърч.
Тя отпи сериозно от доматения си сок и си погледна часовника.
Артър продължи да клокочи още една-две секунди.
— Налага ми се да тръгна след една-две минути — каза Фенчърч, — а ти дори не си започнал да ми разказваш това каквото и да е ужасно необичайно нещо, което ще бъдеш толкова радостен да изкараш от гръдния си кош.
— Защо да не те закарам до Лондон? — попита Артър. — Събота е, нямам да върша нищо особено…
— Не — каза Фенчърч, — благодаря, много мило от твоя страна, но НЕ. Искам да остана сама за два-три дена. — Тя се усмихна и се намръщи.
— Но…
— Ще можеш да ми го кажеш друг път. Ще ти дам телефонния си номер.
Сърцето на Артър се разбумтя, докато тя драскаше седем фигурки с молив върху парченце хартия, което му подаде.
— Сега можем да се отпуснем — каза тя с бавна усмивка, която изпълни Артър и той си помисли, че ще се пръсне.
— Фенчърч — каза той, наслаждавайки се на името и, докато го произнасяше, — аз…
— Една кутия — каза един провлачен глас, — с бонбони с черешов ликьор, и още, понеже знам, че ще ви хареса, една плоча със изпълнения на шотландски гайдари…
— Да, благодаря, много са хубави — увери я Артър.
— Просто мислех, че ще трябва да ви ги покажа — каза упоритата жена, — тъй като тръгвате…
Тя ги държеше гордо, така че Артър да може да ги види. Той можеше да види, че това наистина са кутия бонбони и плоча със шотландски гайди. Това беше.
— Сега ще ви оставя да си пиете на спокойствие — каза тя, като леко потупа Артър по кипящото рамо, — но знаех, че ще ви хареса да ги видите.
Артър още веднъж срещна очите си с тези на Фенчърч и внезапно забрави какво щеше да каже. Моментът между тях беше дошъл и си беше отишъл, но целият ритъм беше разстроен от тази глупава нескопосана жена.
— Не се притеснявай — каза Фенчърч, поглеждайки го сериозно над ръба на чашата си, — ще говорим отново. — Тя отпи.
— Вероятно — прибави тя, — тя нямаше да е толкова добра, ако това беше за нея. — Тя му подари една малка крива усмивка и още веднъж разпиля косата пред лицето си.
Това беше напълно вярно.
Той трябваше да допусне, че е било напълно вярно.
ГЛАВА XIII
Тази нощ у дома си, докато се разкарваше из цялата къща, въобразявайки си, че върви през царевични полета с бавно движение и продължително избухвайки във внезапен смях, Артър си мислеше, че дори ще е в състояние да изслуша плочата с гайдарите, която беше спечелил. Часът беше осем и той реши, че ще се настрои да изслуша цялата плоча преди да и се обади. Може би щеше да остави това за утре. Това беше нещо, което се правеше без плам. Или може би другата седмица…
Не. Без игрички. Той я желаеше и не се интересуваше кой знае за това. Той определено и абсолютно я желаеше, копнееше за нея, искаше да прави с нея много неща, за които даже нямаше думи.
Той ясно се улови да казва неща като „ЮпиииииИ!!!!!!“, докато се въртеше нелепо из къщата. Очите и, косата и, гласът и, всичко…
Той спря.
Сега щеше да пусне плочата с гайдите. После щеше да и се обади.
Или може би първо да и се обади?
Не. Трябваше да направи следното: щеше да пусне плочата. Щеше да я изслуша всеки последен вой на банши4. После щеше да и се обади. Това беше правилния ред. Това беше нещото, което трябваше да направи.
Той се притесняваше и спря да пипа разни неща, защото те се счупваха, когато го правеше.
Той взе плочата. Не можа да я счупи. Той я извади от опаковката и. Той отвори грамофона, включи захранването. Всичко оцеля. Той се кикотеше, докато спускаше иглата към плочата.
Той седна и тържествено изслуша „Шотландски боец“.
Изслуша „Удивляваща Грация“.
Изслуша нещо за някаква долчинка и т.н.
Той си спомни чудния си обяд.
Те точно щяха да си тръгват, когато бяха прекъснати от ужасен изблик от „ю-ю-ю-ху-ху-ху“. Безкрайно упоритата жена махаше към тях от другия край на помещението като някаква глупава птица със счупено крило. Всички в кръчмата се обърнаха към тях и като че ли очакваха някакъв вид отговор.