— Ще го направя — каза Роб МакКийна.
И го направи.
ГЛАВА XVII
Мизерия, отпадналост. Още мизерия и още отпадналост. Той се нуждаеше от занимание и си намери едно.
Той щеше да издири къде е била пещерата му.
На предисторическата Земя той беше живял в пешера, не хубава пещера, въшлива пещера, но… Нямаше но. Това беше наистина гадна пещера и той я мразеше. Но беше живял в нея около пет години, а това я правеше някакъв вид дом, а човек трябва да знае дирите на своите домове. Артър Дент беше такъв човек, така че отиде в Екзетер да си купи компютър.
Това беше нещото, което той наистина искаше, разбира се — компютър. Но почувствува, че трябва да има сериозна цел в ума си, преди просто да отиде и да си купи нещо, което хората в противен случай често бъркаха с нещо за игра. Така че сериозната му цел се състоеше в следното: да установи точното местонахождение на пещерата на предисторическата Земя. Той обясни това на продавача.
— Защо? — попита той.
Това беше хитър въпрос.
— О’кей, да прескочим това — каза мъжът. — Как?
— Надявам се да ми помогнете малко.
Мъжът въздъхна и раменете му увиснаха.
— Занимавал ли сте с компютри?
Артър се зачуди дали да спомене Еди — бордовия компютър на Златно сърце, който можеше да свърши тази работа за секунда или Дълбока мисъл, но реши да не ги споменава.
— Не — каза той.
— Това прилича на весел следобед — каза продавачът, но само на себе си.
Артър все пак си купи един „Епъл“. След няколко дена си поръча малко астрономически софтуер, начерта движението на звездите, начерта груби малки диаграми, в които отрази местоположението им, което си спомняше от небето, което той гледаше от пещерата си вечер, и работи сериозно цели седмици бодро, игнорирайки заключението, до което знаеше че ще трябва да стигне накрая, а то беше че целият му проект е напълно смешен.
Грубите рисунки по памет бяха безполезни. Той дори не знаеше колко отдавна е било това, въпреки грубото предположение на Форд Префект за „два-три милиона години“. И просто нямаше изчисленията.
Най-накрая обаче той си изработи метод, който поне щеше да даде резултат. Той реши да не взима предвид факта, че с необикновената бъркотия за теоритичните правила, дивите приближения и мистериозните досещания, които използуваше, ще бъде щастлив, ако улучи вярната галактика, той просто почна и получи резултат.
Той щеше да го нарича правилен резултат. Кой ли ще знае?
Тъй като това се случи, измежду мириадите и недостижими шансове на съдбата той получи точен и правилен отговор, въпреки че, разбира се, никога нямаше да узнае това. Той просто отиде в Лондон и почука на подходящата врата.
— О, аз си мислех, че първо ще се обадиш.
Артър зяпна от удивление.
— Може да влезеш само за няколко минути — каза Фенчърч. — Току-що излизах.
ГЛАВА XVIII
Един летен ден в Излингтън, пълен с печален вой от машини за реставриране на антики.
Фенчърч беше неотложно заета за следобеда, така че Артър отиде да се разкарва в блажената омара и да надзърта във всички магазини, които в Излингтън са доста много и разнообразни, и всеки, който периодично се нуждае от стари дървообработващи инструменти, шлемове от Англо-Бурската война, спирачки, мебели за кантори или риба е готов да го потвърди.
Слънцето биеше по градините, по плоските покриви. Биеше по архитектите и водопроводчиците. Биеше по адвокатите и нощните крадци. Биеше по пиците. Особено много биеше по агентите по недвижимите имоти.
Биеше по Артър, докато той влизаше в един магазин за реставрирани мебели.
— Това е интересна сграда — ободряващо каза собственикът. — Тук има мазе, в което има секретен проход, който го свързва с близката кръчма. Било е построено специално за Принц-Регента, така че е можел да бяга, когато му е трябвало.
— Искате да кажете, в случай, че всеки може да го хване, докато купува дялани борови мебели — попита Артър.
— Не — каза собственикът, — не поради тази причина.
— Трябва да ме извините — каза Артър. — Ужасно съм щастлив.
— Виждам.
Той се мотаеше омайно и стигна до кантората на Грийнпийс. Той си припомни съдържанието на папката си с надпис „Неща за правене — Спешно!“, която не беше отварял от памтивека. Той влезе с бодра усмивка и каза, че е дошъл да им даде малко пари, за да помогне да освободят делфините.
— Много смешно — му казаха те. — Вървете си.
Това не беше точно отговорът, който той очакваше да чуе, така че опита отново. Този път те доста му се разсърдиха и той просто им остави малко пари и се върна на слънце.