Според собствената му представа за времето, както бе живял под чуждото въртене на далечни слънца, той беше напуснал преди осем години, но колко време е изтекло тук, той едва ли можеше да прецени. Наистина, какви събития са протекли, докато го няма, беше въпрос, на който изтощеното му въображение не можеше да отговори, защото тази планета, негов дом, не би трябвало да съществува.
Преди осем години, по обяд, тя беше унищожена, напълно разрушена от огромните жълти кораби на Вогоните, увиснали в обедното небе, сякаш закона за гравитацията беше само наредба с местно значение и нарушаването му — нещо като неправилно паркиране.
— Халюцинации — каза Ръсел.
— Какво? — каза Артър, който се стресна, унесен от мислите си.
— Казва, че страда от странни халюцинации, струвало й се, че живее в реалния свят. Никаква полза да й казваш, че наистина живее в реалния свят, защото тя отговаря, че именно затова халюцинациите й са толкова странни. Не знам ти как си, но за мен тези разговори са доста изтощителни. Давам й хапчетата и се изпърдявам да пия бира — ето това правя. За такова кратко време мога да си го позволя, нали?
Артър се намръщи не за първи път.
— Е…?
— И всичките тези сънища и кошмари. И докторите, дето все разправят, че имала странни скокове в мозъчните вълни.
— Скокове?
— Това — каза Фени.
Артър се извъртя рязко назад и се вгледа в широко отворените й, но напълно празни очи.
Това, към което тя гледаше, не беше в колата. Клепачите й потрепериха, главата й се разклати и тя отново заспа спокойно.
— Какво каза тя? — попита Артър угрижено.
— Каза «това».
— «Това» какво?
— «Това» какво? Откъде, по дяволите, да знам? Това — таралеж, онова — цилиндър, другият чифт пинсети на дон Алфонсо! Казвам ти, че е пълно куку, мислех, че съм го споменал вече.
— Не изглеждате много загрижен — Артър се опита да каже това колкото се може по-неангажиращо, но май не успя.
— Слушай, приятелче…
— О’кей, съжалявам. Не ми влиза в работата. Не исках да звучи така — каза Артър. — Зная, че се тревожите много, очевидно е — излъга той. — Зная, че някак си трябва да се справяте с положението. Моля да ме извините. Просто идвам на стоп от другия край на мъглявината Конска глава.
Той се обърна бесен към прозореца.
Беше изумен, че от всички чувства, които се бореха за надмощие в главата му през тази нощ, когато се завръщаше у дома — място, за което смяташе, че е изчезнало завинаги — това, което го завладява е, не друго, а странното момиче, за което не знаеше нищо, освен че беше казало «това» и че не би пожелал на брат му някога да попадне на Вогон.
— И… ъ-ъ-ъ… какви бяха тези скокове, за които споменахте? — попита той колкото се може по-бързо.
— Виж какво, това тук е сестра ми, дори не знам защо ти говоря за нея…
— О’кей, извинете. Може би е по-добре да сляза. Това е… В момента, в който го каза, да слезе стана невъзможно, защото бурята, която ги беше задминала, внезапно се разрази отново. По небето се понесоха мълнии и сякаш някой наливаше нещо подобно на Атлантическия океан през сито точно над главите им.
Ръсел изпсува и продължи да кара съсредоточено, докато небето над тях се раздираше. Той даде воля на яда си, като рязко ускори, за да задмине един камион, на който бе написано. «МАКЕНА — ПРЕВОЗИ ВЪВ ВСЯКАКВО ВРЕМЕ». Когато дъждът поотслабна, намаля и напрежението.
— Всичко започна с агента на ЦРУ, който намериха в резервоара, когато всички имаха халюцинации, помниш ли?
Артър се зачуди за миг дали да не спомене още веднъж, че идва на стоп от другия край на мъглявината Конска глава и поради тази и други подобни и изумителни причини, не е съвсем в течение на текущите събития, но реши, че това ще обърка нещата още повече.
— Не — каза той.
— Тя изкука тогава. Била е в някакво кафене. В Рикмансуърг. Не знам какво е правела там, но там е превъртяла. Казват, че станала, обявила спокойно, че са я осенили някакви невероятни откровения или нещо подобно, олюляла се, изглеждала объркана и накрая се свлякла с писък в един сандвич с яйце.
Артър се сепна.
— Много съжалявам за това — каза той вдървено.
Ръсел издаде някакъв грухтящ звук.
— И какво — попита Артър, мъчейки се да постави нещата по местата им — правеше агентът на ЦРУ в резервоара?
— Потъвал е и е изплувал, предполагам. Бил е мъртъв.
— Но какво…?
— Хайде стига де, не може да не помниш тези неща. Халюцинациите. Всички говореха, че са нагласена работа. От ЦРУ си правели експерименти за наркотична война или нещо подобно. Някаква шашава теория, че вместо да нахлуеш в някоя страна, много по-евтино ще е, и по-ефективно, да накараш хората да мислят, че си нахлул в страната им.