— А какви точно бяха тези халюцинации? — попита Артър с доста тих глас.
— Как какви? Говоря за цялата тая работа с големите жълти космически кораби, когато всички подивяха и разправяха, че сме щели да умрем до един, които после — хоп — изчезнаха, след като премина ефектът. ЦРУ отрече, което значи, че трябва да е вярно.
Главата на Артър леко се размъти. Ръката му сграбчи нещо, за да се закрепи, при това — здраво. Устата му правеше малки отварящи и затварящи движения, сякаш се канеше да каже нещо, но нищо не излизаше.
— Както и да е — продължи Ръсел — какъвто и наркотик да са използвали, влиянието му за Фени никак не бе кратко. Даже исках да съдя ЦРУ, но един приятел адвокат ми каза, че това е все едно да нападаш лудница с банан в ръка. Така че… — той вдигна рамене.
— Вогоните — проскимтя Артър, — жълтите кораби… изчезнаха?
— Разбира се. Това си беше халюцинация — каза Ръсел и погледна Артър подозрително. — Искаш да кажеш, че не помниш нищо от това? Къде си бил, дявол да го вземе?
За Артър това беше толкова изумително добър въпрос, че почти скочи от седалката.
— Боже!!! — изрева Ръсел и започна да се бори с колата, която неочаквано понечи да се хлъзне. Той я измъкна от пътя на идващия насреща камион и спря на тревата край шосето. При рязкото спиране момичето отзад беше отхвърлено към седалката на Ръсел и тежко се свлече надолу.
Артър се извъртя ужасен.
— Добре ли е? — профъфли той.
Ръсел гневно прокара ръка през изсушената си със сешоар коса. Дръпна русия си мустак. Обърна се към Артър.
— Би ли — каза той — бил така любезен да пуснеш ръчната спирачка?
Глава 6
От тук до селото имаше четири мили пеша — още една миля до разклона, до който отвратителният Ръсел категорично отказа да го закара и оттам още три мили по лъкатушещ селски път.
Саабът отлетя в нощта. Артър го проследи с поглед, вцепенен като човек, който в продължение на цели пет години е вярвал, че е напълно сляп и неочаквано е открил, че само шапката му е била твърде голяма.
Той тръсна рязко глава с надеждата, че това може да откачи някой безмълвен факт, който да си попадне на мястото и обясни иначе напълно обърканата Вселена, но тъй като безмълвният факт, ако изобщо съществуваше, отказваше да направи това, той тръгна отново по шосето и се надяваше, че енергичната разходка и може би дори добрите болезнени плюски, ще му помогнат отново да се увери поне в собственото си съществуване, ако не и в здравия си разум.
Пристигна в 10:30 часа — този факт той установи от запотената и мазна витрина на кръчмата «Кон и коняр», на която от много години висеше стар и очукан рекламен часовник на бирата «Гинес», на който беше нарисувано едно ему, в чието гърло по доста забавен начин беше мушната половинлитрова халба.
Това беше кръчмата, в която бе прекарал съдбовното обедно време, през което най-напред къщата му, а после и цялата планета Земя бяха унищожени или по-скоро, така изглеждаше на пръв поглед. Не, по дяволите, бяха унищожени, защото ако не бяха, тогава къде на майната си е бил през последните осем години и как се оказа там, ако не с един от големите жълти кораби на Вогоните, за които ужасният Ръсел току-що му беше казал, че са само предизвикани от наркотици халюцинации, и все пак, ако наистина земята е била унищожена, тогава на какво, по дяволите, е стъпил в момента?
Той натисна спирачката на този ред мисли, защото те нямаше да го заведат по-далеч, отколкото последните двадесет пъти, когато се бе захващал с тях.
Тръгна отново.
Това беше кръчмата, в която бе прекарал съдбовния обяд, по време на който се беше случило, каквото се беше случило и той щеше да разбере по-късно какво се бе случило, и…
Отново нямаше никакъв смисъл.
Започна пак.
Това беше кръчмата, в която… Това беше кръчма.
В кръчмите се сервират питиета, а той не можеше дори и половинчато да се оправи само с едно.
Доволен, че обърканите му мисловни процеси най-накрая са го довели до заключение, при това заключение, което го прави щастлив, макар и не това, към което се стремеше, той се запъти към вратата.
И спря.
Един малък, черен, с козина като тел териер изтича иззад една ниска ограда и като видя Артър, започна да ръмжи.
Артър познаваше това куче и го познаваше добре. То принадлежеше на един негов приятел от рекламите и се наричаше Бозо Неосведомения, защото начинът, по който стърчеше козината на главата, му напомняше на хората за президента на Съединените щати, а и кучето познаваше добре Артър или поне би трябвало да го познава. Беше глупаво куче, толкова глупаво, че не можеше да отгатне дори и най-елементарен жест, поради което някои хора бяха възразили срещу името му, но независимо от това, то би трябвало да познае Артър Дент, вместо да стои там с настръхнала четина, сякаш той беше най-страховитото привидение, което някога е нахлувало в слабоумния му живот.