Още веднаж огледа аквариума. Беше чудесен. Беше изключителен. Но беше аквариум за рибки.
Чукна го с нокътя на палеца си и той звънна с дълбок и великолепен звук, който се задържа по-дълго, отколкото изглеждаше възможно, и когато най-накрая затихна, сякаш не замря, а продължи някъде далече, в други светове, като в дълбок морски сън.
Изпаднал в транс, Артър го обърна наопаки още веднъж и този път светлината от малката прашна нощна лампа край леглото попадна под различен ъгъл и заблещука по някакви фини драскотини на повърхността. Той го вдигна, нагласи ъгъла спрямо светлината и внезапно видя съвсем ясно гравираните върху стъклото думи.
«Сбогом», пишеше там, «и благодаря за…»
И това беше всичко. Той мигна и не разбра нищо.
В продължение на цели пет минути въртя предмета в ръцете си, поставяше го под различни ъгли спрямо светлината, почукваше го, за да чуе омайващия звън и се чудеше какъв ли е смисълът на гравираните думи, но такъв не виждаше. Най-накрая стана, напълни аквариума с вода от чешмата и го постави на масата до телевизора. Изтръска малката Вавилонска рибка от ухото си и я пусна, мятаща се, в аквариума. Повече нямаше да има нужда от нея, освен за да гледа чуждестранни филми.
Върна се, за да легне на леглото и угаси лампата.
Лежеше тихо и неподвижно. Абсорбираше погълналия всичко наоколо мрак, бавно отпускаше крайниците си от край до край, отпускаше и регулираше дишането си, постепенно прочисти умът си от всякакви мисли, затвори очи и въобще не беше в състояние да заспи.
Нощта беше натежала от дъжд. Самите буреносни облаци се бяха придвижили напред, като сега цялото им внимание беше насочено към едно малко крайпътно кафене, точно до Борнмут, но небето, през което бяха преминали, беше обезпокоено и сега бе пълно с влажен и обезпокоен въздух, сякаш не знаеше какво ли още не би могло да направи, ако го предизвикват още.
Луната беше като потопена във вода. Приличаше на топка хартия от задния джоб на току-що излезли от пералнята джинси, за която само времето и гладенето могат да определят дали е била стар списък за пазаруване или банкнота от пет лири.
Вятърът леко потрепери, като опашка на кон, който се опитва да разбере в какво настроение е тази вечер, и камбана някъде удари полунощ.
Една капандура се отвори със скърцане.
Тя беше клеясала и се наложи да бъде раздрусвана и убеждавана, защото рамката й бе леко изгнила, а пантите й, в определен момент от живота им, доста съвестно покрити с боя, но в края на краищата се отвори.
Подпря я една летва и в тясната хлътнатина между двата срещуположни ската на покрива изпълзя една фигура.
Изправи се и загледа безмълвно небето.
Фигурата по нищо не приличаше на съществото с безумен външен вид, което беше нахълтало в къщата преди малко повече от час. Нямаше го парцаливият протрит халат, оплескан с калта на стотици светове, лекьосан от боклучавата храна на стотици мрачни космически пристанища, нямаше я гривата от заплетена коса, нямаше я дългата вързана на възли брада, процъфтяващата екосистема и всичко останало.
Вместо това, там стоеше Артър Дент — загладен и обикновен, в кадифени джинси и дебел пуловер. Косата му беше подстригана и измита, брадата му гладко избръсната. Само очите му още говореха, че каквото и да си мисли Вселената, че прави с него, на него все още би му се искало, ако може да престане.
Това не бяха същите очи, с които за последен път беше наблюдавал тази картина, и мозъкът, който интерпретираше образите, долавяни от очите, не беше същият мозък. Не, нямаше хирургическа намеса, просто непрекъснатото изстискване от страна на жизнения опит.
В този момент му се струваше, че нощта е живо нещо, а тъмната земя наоколо — същество, в което потъват корените му.
Като възли в далечните си нервни окончания той чувстваше прииждането на непозната река, облите форми на невидими хълмове, кълбото дъждовни облаци, надвиснали някъде далеч на юг.
Също така усещаше вълнението да бъдеш дърво — нещо, което не беше очаквал. Знаеше, че е приятно да забиеш пръстите на краката си в земята, но никога не бе си представял, че това може да е чак толкова хубаво. Усещаше почти недоловимата вълна от удоволствие, която достигаше до него чак от гората Ню Форест. «Трябва да опитам това лято», помисли си той, «и да видя какво е да имаш листа».
От друга посока до него долетя усещането да бъдеш овца, стресната от летяща чиния, но то буквално не се различаваше от това да бъдеш овца, стресната от каквото и да било друго, сполетяло я в живота, защото овцете са създания, които научават много малко през жизнения си път и биха се стреснали, когато видят, че слънцето изгрява сутрин, и биха се изумили от зеленото нещо по полетата.