— Пийп, пийп, пийп.
Той изсумтя подигравателно.
Не му се нравеше да се смята за същество, което се киска и се подиграва, но трябваше да признае, че през последния половин час правеше това почти непрекъснато.
— При третия сигнал ще бъде…
Сега корабът беше застанал почти перфектно на постоянна орбита около тази неизвестна и непосещавана от никого луна. Почти перфектно.
Оставаше само едно нещо. Той пусна отново целия компютърен тест за изстрелването на малкото аварийно корабче — баланс, реакция, тангенциални сили, цялата математическа поезия на движението — и видя, че е добро.
Преди да излезе загаси лампите.
Когато малкото подобно на пура аварийно корабче се впусна в началото на тридневното си пътуване до орбиталната космическа станция Порт Сезефрон, за няколко секунди посоката му съвпадна с тази на един тънък колкото молив лъч, който се отправяше на дълго пътешествие.
— При третия сигнал ще бъде два… тринадесет и тридесет секунди.
Той се изкиска подигравателно. Би се изсмял с глас, но нямаше място.
— Пийп, пийп, пийп.
Глава 11
— Особено мразя априлските превалявания.
Колкото и неангажирано да се мъчеше да сумти Артър Дент, мъжът срещу него изглеждаше решен да разговаря с него на всяка цена. Чудеше се дали да не стане и да отиде на друга маса, но май в цялото кафене нямаше свободна. Разбърка нервно кафето си.
— Гнусни априлски превалявания. Мразя, мразя, мразя, мразя!
Артър погледна намръщен през стъклото. Над магистралата се сипеше лек, слънчев дъждец. Бяха минали два месеца от завръщането му. Да се мушне отново в стария си живот се беше оказало смешно лесно. Хората имаха толкова невероятно къса памет, включително и той самият. Осемте години, прекарани в безумно скитане из Галактиката, сега възприемаше не толкова като лош сън, колкото като филм, който е записал на видео от телевизията и държи в дъното на шкафа, без да се тормози да го гледа.
Въпреки всичко, едно нещо още не си бе отишло и това беше радостта, че се е върнал. Сега, след като атмосферата на земята се е затворила завинаги над главата ми, мислеше той, но неправилно, всичко в нея ми доставя изключително удоволствие. Погледна сребристото блещукане на дъждовните капчици и почувства, че трябва да възрази.
— Е, на мен ми харесват — каза той неочаквано. — И причините са очевидни. Те са леки и освежителни. Блестят и те карат да се чувстваш добре.
Мъжът изсумтя презрително.
— Всички разправят така — каза той и впери свиреп поглед от мястото си в ъгъла.
Беше шофьор на камион. Артър знаеше това, защото първата, с нищо непредизвикана забележка на мъжа беше:
— Аз съм шофьор на камион. Мразя да карам в дъжда. Каква ирония, нали? Каква гнусна ирония!
Ако в тази забележка имаше скрит смисъл, Артър не беше в състояние да го разгадае и просто изпухтя — добронамерено, но не окуражително.
Но човекът не спря тогава, не спираше и сега.
— Всички говорят едно и също за гадните априлски превалявания — каза той. — Толкова адски хубави, толкова адски освежителни, толкова прекрасно адско време.
Наведе се напред и изкриви лице, сякаш се канеше да каже нещо необикновено за правителството.
— Само искам да знам — каза той, — ако времето ще е хубаво, защо — той почти се изплю — не може да е хубаво без така гадно да вали?
Артър се предаде. Реши да остави кафето си, което бе твърде горещо, за да го изпие бързо, и твърде противно, за да го изпие студено.
— Е, ето че тръгваш — каза той и стана вместо него. — Чао.
Спря пред магазина на автосервиза, върна се през паркинга и специално се наслаждаваше на леката игра на дъждовните капки върху лицето си. Дори, забеляза той, над хълмовете на Девън блестеше бледа дъга. Наслади се и на нея.
Качи се в очукания, но обожаван от него Голф GTi, изсвистя с гуми по асфалта и покрай редиците бензинови колонки се насочи към разклона за магистралата.
Грешеше, като мислеше, че атмосферата на Земята окончателно и завинаги се е затворила над главата му.
Грешеше, като мислеше, че изобщо е възможно да остави зад себе си оплетената паяжина от нерешености, и която го бяха въвлекли галактическите му пътешествия.
Грешеше, като мислеше, че вече може да забрави, че голямата, твърда, мазна, мръсна, обкичена с дъга земя, на която той живее, е само една микроскопична точка върху друга микроскопична точка, изгубена в невъобразимата безкрайност на Вселената.
Той шофираше и си тананикаше и грешеше за всичките тези неща.