Причината, поради която грешеше, стоеше до разклона под малък чадър.
Челюстта му увисна. Изкълчи глезена си в педала на спирачката и колата поднесе толкова силно, че едва не се обърна.
— Фени! — изкрещя той.
След като едва не я удари с колата, той я удари с вратата, към която се хвърли и рязко отвори.
Закачи ръката й и събори чадъра, който се затъркаля като побеснял нататък по шосето.
— Гадост! — извика Артър с колкото се може повече съчувствие, отвори рязко собствената си врата, изскочи навън, като едва избягна връхлитащия камион на Макена за превози във всякакво време и с ужас видя как вместо него, той смачква чадъра на Фени. Камионът изрева нататък и изчезна.
Чадърът лежеше като наскоро сплескана дългоножка, тъжно издъхваща на земята. Вятърът го караше леко да се гърчи.
Вдигна го.
— Ъ-ъ — каза той. Нямаше голям смисъл да й предлага да си вземе обратно това нещо.
— Откъде знаеш името ми? — попита тя.
— Е, добре — отговори той. — Слушай, ще ти купя друг…
Той я погледна и му олекна.
Беше висока, с тъмна коса, падаща на вълни покрай бледо и сериозно лице. Неподвижна, сама, тя изглеждаше почти мрачна, като статуя изобразяваща съществена, но непопулярна добродетел, поставена в официален парк. Тя сякаш гледаше нещо друго, не това, което изглеждаше, че сякаш гледа.
Но когато се усмихна, което направи сега, стори му се, че се връща от някъде. Живот и топлина нахлуха в лицето й, а тялото й се изпълни с невъзможно красиви движения. В резултат, човек можеше силно да загуби равновесие и Артър се чувстваше нестабилен до краен предел.
Тя се усмихна, хвърли чантата си на задната седалка и се завъртя, за да се качи отпред.
— Не се тревожи за чадъра — каза тя, докато сядаше, — той беше на брат ми и не може да го е харесвал, защото иначе нямаше да ми го даде. — Тя се засмя и изтегли предпазния колан. — Ти не си приятел на брат ми, нали?
— Не.
Гласът бе единствената част от тялото й, която не казваше «добре!».
Физическото й присъствие в колата, неговата кола, беше съвсем необичайно за Артър. Чувстваше, докато бавно пусна колата да потегли, че не може нито да мисли, нито да диша и се надяваше, че тези функции на организма му не са от съществена важност за шофирането, иначе щяха да си изпатят.
Значи това, което бе изпитал в другата кола, колата на брат й, през нощта на завръщането си от дългите кошмарни години сред звездите, не е било моментна загуба на равновесие или, ако е била, сега се чувстваше два пъти по-нестабилен и му се струваше, че всеки момент може да падне от това, върху което се предполага, че уравновесените хора пазят равновесие.
— Така… — каза той, като се надяваше да даде вълнуващо начало на разговора им.
— Трябваше да дойде да ме вземе брат ми, но се обади да каже, че не може. Попитах за автобусите, но човекът взе да гледа някакъв календар вместо разписание с часове и реших да стопирам. Така.
— Така.
— Така че, ето ме. И искам да знам, откъде знаеш името ми?
— Може би, първо трябва да уточним — каза Артър, докато гледаше назад през рамото си, за да навлезе в движението по магистралата, — къде ще те закарам.
Много близо, надяваше се той или много далеч. Близо, значи живее близо до него, далеч — значи ще трябва да я закара чак до там.
— Бих искала да стигна до Тонтън — каза тя. — Ако може. Не е далеч. Може да сляза в…
— Живееш в Тонтън! — каза той, надявайки, че е успял да накара гласът си да изразява обикновено любопитство, а не буйна радост. Тонтън бе на две крачки от него. Би могъл…
— Не, в Лондон — отговори тя. — Има влак след по-малко от час.
Това беше възможно най-лошото. Тонтън беше само на няколко минути по магистралата. Чудеше се какво да прави и докато се чудеше, с ужас се чу да казва:
— О, мога да те закарам до Лондон. Нека те закарам до Лондон.
Неловък идиот. Защо, по дяволите, трябваше да казва «нека» по този тъп начин? Държеше се като дванадесетгодишен.
— В Лондон ли отиваш? — попита тя.
— Не смятах да… — тъп идиот.
— Много мило — каза тя, — но наистина е излишно. Обичам да пътувам с влак. — И изведнъж тя си отиде. По-скоро, отиде си онази част от нея, която й бе вдъхнала живот. Погледна доста безчувствено през прозореца и си затананика тихо.
Артър не можеше да повярва.
Само за тридесет секунди разговор да провали всичко.
Възрастните мъже, каза си той, влизайки в пряко противоречие със събираните от векове свидетелства за поведението на възрастните мъже, не се държат така.
«Тонтън 5 мили», пишеше на табелата.