Той рязко вдигна поглед.
— Да съберем пари за Анджи, която се пенсионира…
— Какво?
— … и има нужда от изкуствен бъбрек.
Над него се беше надвесила една доста вдървено-стройна жена на средна възраст с малко спретнато плетено костюмче, с малка спретната студенонакъдрена косичка, спретната малка усмивка. Сигурно много я ближеха малки спретнати кученца.
Пред себе си държеше кочан с билети и кутия за събиране на пари.
— Само десет пенса билетчето — каза тя, — така че сигурно бихте купили две. Без да ограбвате банката! — тя се засмя със звучен малък смях и след това изпусна любопитно дълга въздишка. Думите «без да ограбвате банката» сигурно й бяха доставили повече удоволствие от всичко друго след времето, когато през войната при нея са били разквартирувани американски войници.
— Ъ-ъ, да, добре — каза Артър и бързо мушна ръка в джоба си, откъдето извади две монети.
Вбесяващо бавно и със спретната театралност, ако такова нещо съществува, жената скъса две билетчета и ги подаде на Артър.
— Надявам се да спечелите — каза тя с усмивка, която се появи внезапно, — наградите са толкова приятни!
— Да, благодаря — каза Артър, като мушна билетите доста небрежно в джоба и си погледна часовника.
Обърна се към Фени.
Това направи и жената с билетите за томболата.
— А вие, млада госпожице? — каза тя. — За изкуствения бъбрек на Анджи. Виждате ли, тя ще се пенсионира. Да? — Малката усмивка се разшири още повече върху лицето й. Трябваше да спре и да се отпусне скоро, иначе кожата й сигурно щеше да се разцепи.
— Ъ-ъ, вижте, заповядайте — каза Артър и бутна към нея монета от петдесет пенса с надеждата, че ще си отиде.
— А-а, значи сме богати, така ли? — каза жената с дълга усмихната въздишка. — От Лондон, нали?
На Артър му се щеше да не говори така убийствено бавно.
— Не, благодаря, наистина няма нужда — каза той и махна с ръка, а тя с ужасна решителност започна да отброява пет билетчета, едно по едно.
— Но вие трябва да вземете билетчетата си — настоя жената, — иначе няма да може да получите наградата си. Наградите са много хубави, да знаете. Много подходящи.
Артър грабна билетите и каза «благодаря» с остротата, на която е способен. Жената отново се обърна към Фени:
— А сега, какво ще кажете…
— Не! — изкрещя Артър. — Тези са за нея! — обясни той, размахвайки петте нови билета.
— О, да, разбирам. Колко мило!
Тя се усмихна противно и на двамата.
— Е, наистина се надявам…
— Да — сопна се Артър, — благодаря ви.
Най-накрая жената се оттегли на съседната маса. Артър се обърна отчаяно към Фени и с облекчение видя, че тя се тресе от безмълвен смях.
Той въздъхна и се усмихна.
— До къде бяхме стигнали?
— Нарече ме Фени и тъкмо щях да те помоля да не го правиш.
— Какво искаш да кажеш?
Тя разбърка доматения си сок с малката дървена бъркалка за коктейли.
— Затова попитах, дали не си приятел на брат ми.
Всъщност ми е половин брат. Само той ме нарича Фени, а аз не го обичам особено за това нещо.
— Тогава как…?
— Фенчърч.
— Какво?
— Фенчърч.
Тя го погледна строго.
— Да. И дебна като рис, дали няма да ми зададеш същия тъп въпрос, който непрекъснато ми задават всички останали, докато ми се прииска да запищя. Ще се разсърдя и ще се разочаровам, ако го направиш. Освен това ще се разпищя. Така че, внимавай.
Тя се усмихна, тръсна косата си над лицето и го погледна иззад нея.
— О — каза той, — май не е много честно, нали?
— Така е.
— Добре.
— Добре — каза тя през смях, — можеш да ме питаш. По-добре да свършим с това. По-добре, отколкото през цялото време да ме наричаш Фени.
— Предполагам… — каза Артър.
— Останаха ни само два билета и тъй като бяхте толкова щедър преди…
— Какво? — викна Артър.
Жената с накъдрената коса и усмивката сега размахваше почти празния кочан с двата билета пред носа му.
— Реших да дам възможност на вас, защото наградите са толкова хубави.
Тя сбърчи нагоре носа си съпричастно.
— Подбрани с много вкус. Знам, че ще ви харесат. А и пенсионирането на Анджи, разбирате, нали. Искаме да й подарим…
— Изкуствен бъбрек, да — каза Артър. — Ето.
Подаде й още две монети и взе билетите.
Сякаш на жената й хрумна нещо. Хрумна й много бавно. Така дългите пенести вълни се приближават към пясъчните плажове.
— О, Боже! — каза тя. — Не прекъсвам нещо важно, нали?