Погледна и двамата с тревога.
— Не — отговори Артър, — всичко е наред. Всичко, което може да бъде наред, е наред.
— Благодаря — добави той.
— Искам да кажа — каза тя с радостния екстаз на тревогата, — вие не сте… влюбени, нали?
— Трудно е да се каже — отвърна Артър. — Още не сме имали възможност да си поговорим.
Той погледна Фенчърч. Тя се беше ухилила.
Жената кимна съучастнически.
— След минутка ще ви покажа наградите! — каза тя и излезе.
Артър се обърна с въздишка отново към момичето, в което му беше трудно да каже дали е влюбен.
— Искаше да ми зададеш въпрос — каза тя.
— Да — каза Артър.
— Можем да го съставим заедно, ако искаш — каза Фенчърч. — Била ли съм намерена…
— … в ръчна чанта… — присъедини се Артър.
— … в бюро за загубени вещи… — казаха те заедно.
— … на гарата на «Фенчърч стрийт»? — завършиха.
— И отговорът — каза Фенчърч — е «не».
— Добре — каза Артър.
— Там съм била само зачената.
— Какво?
— Била съм заче…
— В бюрото за загубени вещи?
— Разбира се, че не. Не бъди глупав. Какво ще правят родителите ми в бюро за загубени вещи? — попита тя, доста отвратена от мисълта.
— Е, не знам — изфъфли Артър — или по-скоро…
— На опашката за билети.
— На…
— На опашката за билети. Така поне казват. Отказват да дават повече подробности. Казват, че не можеш да повярваш, колко човек може да се отегчи на опашката за билети на гарата на «Фенчърч стрийт».
Тя отпи срамежливо от доматения си сок и погледна часовника си.
Артър продължи да гъргори още малко.
— След минута-две трябва да тръгвам — каза Фенчърч. — А ти не си и започнал да ми казваш това ужасно необикновено нещо, което толкова искаш да свалиш от плещите си.
— Защо не те закарам до Лондон? — каза Артър. — Събота е, нямам никаква работа, бих…
— Не — каза Фенчърч. — Благодаря. Мило от твоя страна, но не. Трябва да остана сама за ден-два. — Тя се усмихна и вдигна рамене.
— Но…
— Ще ми кажеш друг път. Ще ти дам телефона си.
Докато тя драскаше с молив седемте цифри върху парче хартия, сърцето му бумкаше и свистеше.
— А сега можем да се успокоим — каза тя с усмивка, която взе да го изпълва, докато накрая чувстваше, че ще се пръсне.
— Фенчърч — каза той и се наслаждаваше на името, докато го произнася, — аз…
— Кутия пияни вишни — каза провлачен глас, — а също така, и знам, че това ще ви хареса, грамофонна плоча с шотландски гайди…
— Да, благодаря ви, много мило — настоя Артър.
— Помислих си, само да ви ги покажа — каза накъдрената жена, — понеже сте от Лондон…
Тя държеше предметите гордо, за да може Артър да ги види. Наистина бяха кутия пияни вишни и плоча с гайди. Така си беше.
— Сега ще ви оставя да довършите питиетата си на спокойствие — каза тя, като потупа Артър леко по бушуващото му рамо, — но знаех, че ще искате да ги видите.
Артър впи очите си в тези на Фенчърч отново и изведнъж не знаеше какво да каже. Между тях двамата беше настъпил моментът, после си беше отишъл и цялата хармония бе нарушена от тази глупава, проклета жена.
— Не се тревожи — каза Фенчърч и го погледна с нетрепващ поглед над ръба на чашата. — Ще си поговорим пак. — Тя отпи.
— Може би — добави — нямаше да мине толкова добре, ако не беше тя. — Усмихна се кисело и отново тръсна косата над лицето си.
Наистина беше така.
Трябваше да признае, че е така.
Глава 13
Тази вечер, у дома си, докато подскачаше нагоре-надолу из къщата и се правеше на кон, който се препъва на бавен ход в царевична нива, Артър, като непрекъснато избухваше в истеричен смях, си помисли, че дори би могъл да чуе плочата с шотландски гайди, която бе спечелил от томболата. Беше осем часа и той реши да се принуди, да се застави да изслуша цялата плоча, преди да й се обади по телефона. Може би дори трябваше да го остави за утре. Това би било мъдрото решение. Или по някое време следващата седмица.
Не. Без игрички. Желаеше я и не го интересуваше кой знае и кой не. Той определено и абсолютно я желаеше, обожаваше я, копнееше за нея, искаше да прави с нея повече неща, отколкото можеха да се опишат с думи.
В действителност, той се улови да казва неща като «ура», докато подскачаше като луд из къщата. Очите й, косата й, гласът й, всичко…
Спря.
Ще пусне плочата с гайдите. След това ще й се обади.
Дали пък, може би, да не вземе първо да й се обади?