И някъде по продължение на този кефски бряг се намираше къщата на неутешимия човек, когото много хора смятаха за откачен. Но това беше така единствено защото, както той казваше на хората, наистина е откачен.
Една от многото причини, поради които хората го смятаха за такъв, беше чудноватата му къща, която, дори и на място, където повечето къщи са по един или друг начин особени, в ексцентричността си достигаше до крайности.
Къщата му се наричаше: «Извън лудницата».
Името му беше просто Джон Уотсън, макар че той предпочиташе да го наричат, и някои от приятелите му сега неохотно се бяха съгласили да правят това, Уонко Нормалния.
В къщата му имаше някои странни неща, включително и един стъклен аквариум с гравирани върху него пет думи.
За него ще говорим много по-късно — това сега е само въведение, колкото да кажем, че слънцето залязва и че той е там и го наблюдава.
Беше загубил всичко скъпо и сега просто очакваше края на света, без да разбира, че това вече е дошло и е отминало.
Глава 16
След отвратителната неделя, прекарана в изпразване на кофи за боклук зад кръчмата в Тонтън, без да намери нищо, нито билет за томбола, нито телефонен номер, Артър опита всичко, на което е способен, за да намери Фенчърч и колкото повече неща опитваше, толкова повече седмици минаваха.
Той изпадаше в бяс и проклинаше себе си, съдбата, света и лошото му време. Въпреки тъгата и гнева си, отиде и седна в крайпътното кафене, в което беше малко преди да я срещне.
— Този ръмеж ме отвращава особено много.
— Моля, спрете с този ръмеж — сопна се Артър.
— Ще спра, ако вие спрете ръменето.
— Вижте…
— Но аз мога да ви кажа какво ще стане, след като ръмежа спре, да ви кажа ли?
— Не.
— Порой.
— Какво?
— Ще се излее порой.
Артър погледна мрачния външен свят над ръба на чашата кафе. Разбираше, че няма никакъв смисъл да седи на това място — тук го бе довело суеверието, а не логиката. Независимо от всичко, сякаш за да го подмами, показвайки му, че такива съвпадения наистина се случват, съдбата беше решила отново да го събере с шофьора на камион, на когото бе попаднал предишния път.
Колкото повече се опитваше да не му обръща внимание, толкова повече се чувстваше въвлечен в засмукващия водовъртеж на досадните приказки на този човек.
— Мисля — каза Артър неангажиращо, като се ругаеше, задето се тормози да го каже, — че малко намаля.
— Ха!
Артър вдигна рамене. Трябва да си тръгне. Ето това трябва да направи. Просто трябва да си тръгне.
— Никога не спира да вали! — изпъшка шофьорът. Той удари по масата, разля чая си и в действителност за миг имаше вид, че изпуска пара.
Не можеш просто да си тръгнеш, без да отговориш на такава забележка.
— Разбира се, че спира — каза Артър. Това едва ли бе учтиво възражение, но трябваше да го изрази.
— Вали… през… цялото… време…! — беснееше мъжът, като удряше масата в такт с думите.
Артър поклати глава.
— Глупаво е да се твърди, че вали през цялото време… — каза той.
Мъжът вдигна рязко вежди, обиден.
— Глупаво? Защо да е глупаво? Защо да е глупаво да се каже, че вали през цялото време, когато вали през цялото време?
— Вчера не валя.
— В Дарлингтън валя.
Артър замълча уморено.
— Ще ме попиташ ли, къде бях вчера? — попита мъжът. — А?
— Не — каза Артър.
— Но предполагам, че се досещаш.
— Така ли?
— Започва с «Д».
— Така ли?
— И, казвам ти, от небето се лееше пикня!
— Май не ти е тук мястото, приятелче — каза весело на Артър един минаващ покрай масата непознат с работен комбинезон. — Това е Ъгълчето на Гръмоносния облак. Така де, резервирано е специално за стария «Дъждовни капки вечно капят по главата ми». Има такова кътче във всяко крайпътно кафене оттук до слънчева Дания. Съветът ми е да стоиш настрана. Всички правим така. Как е, Роб? Намираш си работа? Сложи ли гумите за мокро време? Ха, ха!
Той отмина и отиде да разправя някакъв виц на съседната маса.
— Виждаш ли? Никое от тия копелета не ме взема насериозно! — каза Роб Макена. — Но — добави той мрачно и се наведе мрачно като въртеше очи, — всички знаят, че е вярно.