На единия от тях се виждаше някакво ужасно зелено влечуго с люспи, което крещеше и се пенеше по въпроса за «Системата за трансфер на един вот». Трудно можеше да се каже дали е за, или против нея, но явно беше силно емоционално ангажирано. Форд намали звука.
Не беше това.
Премина пред друг монитор. На него вървеше реклама за някаква паста за зъби, която ще те накара да се чувстваш свободен, ако я ползваш. Чуваше се и някаква отвратителна, гърмяща музика, но не беше това.
Застана пред друг, по-голям монитор с триизмерно изображение, който показваше какво става извън огромния, сребрист Ксаксизийски кораб.
Както гледаше, хиляда ужасно натоварени с оръжие крайцери-роботи на Зизрла излетяха иззад тъмната сянка на спътника, силуетите им се очертаха на фона на ослепителния диск на звездата Ксаксис и в същото време от всички отвърстия на кораба срещу тях излетя зловещ ураган от ужасни неведоми сили.
Това беше то.
Форд поклати глава с раздразнение и потри очи. Отпусна се върху повреденото тяло на един сребрист робот, който явно беше горял, но сега бе достатъчно изстинал, за да седнеш отгоре му.
Прозя се и изрови от чантата си своя екземпляр от «Пътеводителя на галактическия стопаджия». Активира екрана, прегледа лениво няколко бележки на трето и четвърто ниво. Търсеше добър лек против безсъние. Намери «ПОЧИВКА», от което смяташе, че има нужда. Намери «ПОЧИВКА И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ», но неочаквано му дойде по-добра идея. Погледна нагоре към екрана на монитора. Ожесточеността на битката нарастваше с всяка секунда и шумът беше ужасяващ. Корабът се тресеше и подскачаше при всяка получена или излъчена порция енергия.
Погледна отново «Пътеводителя» и прегледа вероятните места. Изведнъж се засмя и отново започна да рови в чантата си.
Извади малък модул за съхраняване на информация. Изчисти го от прахоляка и трохите от бисквити и го включи в интерфейса на «Пътеводителя».
Когато цялата информация, която смяташе за нужна беше записана в модула, той отново го изключи, подхвърли го леко в ръката си, прибра «Пътеводителя» в чантата си, подсмръкна и тръгна да търси база данните на корабния компютър.
Глава 20
— Причината слънцето да слиза толкова ниско вечер, през лятото, особено в парковете — каза гласът настоятелно, — е, да накара гърдите на момичетата да подскачат нагоре-надолу по-отчетливо за погледа. Сигурен съм, че е така.
Артър и Фенчърч се изкискаха, когато, минавайки, чуха това. За миг тя го прегърна по-силно.
— И съм сигурен — продължи къдравият риж младеж с дълъг нос, който философстваше излегнал се в шезлонга край Серпентината[1], — че ако човек се замисли по-дълбоко, ще стигне до извода, че това следва напълно естествено и логично от всичко — той убеждаваше кльощавия си чернокос събеседник, който седеше на съседния шезлонг и се смущаваше заради младежките си пъпки, — с което се е занимавал Дарвин. Това е сигурно. Не подлежи на съмнение. И — добави той — на мен ми харесва.
Обърна се рязко и присви очи зад очилата си към Фенчърч. Артър я задърпа настрана и усещаше как тя леко се тресе.
— Следващ опит — каза тя. — Остава ти един.
— Добре — отговори той — лакътя ти. Левият. Нещо не е наред с левия ти лакът.
— Отново не позна. Напълно погрешно. Въобще не си на прав път.
Лятното слънце се спускаше между дърветата, сякаш… хайде да си говорим направо. Хайд Парк е страхотен. Всичко в него е страхотно, ако не се брои боклука понеделник сутрин. Дори патиците са страхотни. Всеки, който е в състояние да премине през Хайд Парк в лятна вечер, без да се развълнува, вероятно минава в линейка и е с чаршаф върху главата.
Това е парк, в който хората правят повече странни неща, отколкото където и да било другаде. Артър и Фенчърч попаднаха на един човек с къси гащи, който се упражняваше с гайдата си под едно дърво. Той престана да свири, за да прогони двойка американски туристи, които боязливо се бяха опитали да пуснат монети в кутията на гайдата му.
— Не! — изкрещя им той. — Вървете си, аз само се упражнявам!
После решително се зае отново да надува инструмента си и дори звуците, които това произвеждаше, не можаха да помрачат настроението им.
Артър нежно я прегърна и продължиха нататък.
— Не мисля, че може да е дупето ти — каза той след малко. — Няма вид нещо да не е наред с него.
— Да — съгласи се тя, — със задника ми абсолютно всичко е наред.