Целувката им бе толкова дълга, че човекът с гайдата най-накрая отиде да се упражнява от другата страна на дървото.
— Ще ти разкажа една история — каза Артър.
— Добре.
Намериха парче трева сравнително свободно от хора по двойки, направо легнали един върху друг, седнаха и се загледаха в страхотните патици и ниската слънчева светлина, играеща си във вълничките на водата пред тях.
— История — каза Фенчърч и притисна ръката му до себе си.
— Тя е показателна за нещата, които се случват с мен. Абсолютно истинска е.
— Знаеш ли, понякога хората разказват неща, които се предполага, че са се случили на най-добрия приятел на братовчедката на жена им, но всъщност са измислени някъде по веригата.
— Е, това е нещо такова, само че наистина се е случило и съм сигурен, че се е случило, защото човекът, на когото се случи бях аз.
— Като с билета за томболата.
Артър се засмя.
— Да. Трябваше да хващам влак — продължи той. — Пристигнах на гарата…
— Казвала ли съм ти — прекъсна го Фенчърч, — какво се е случило с родителите ми на гарата?
— Да — каза Артър, — каза ми.
— Само проверих.
Артър погледна часовника си.
— Може би е време да помислим за връщане? — каза той.
— Разкажи ми историята — каза Фенчърч твърдо. — Беше стигнал до гарата.
— С двадесет минути по-рано. Бях объркал времето за тръгване на влака. Предполагам — каза той след моментен размисъл, — че не по-малко възможно е и Британските железници да са объркали времето на влака. Сега ми хрумна.
— Продължавай — засмя се Фенчърч.
— Така че, купих си вестник, за да реша кръстословицата и отидох в бюфета, за да си взема кафе.
— Решаваш кръстословици?
— Да.
— Кои?
— Най-често от «Гардиан».
— Според мен те се правят на много хитри. Предпочитам тези от «Таймс». Успя ли да я решиш?
— Какво?
— Кръстословицата от «Гардиан».
— Още не съм я и погледнал — каза Артър, — още се опитвам да си купя кафе.
— Добре тогава, купувай кафето.
— Купувам го. И също така, пакет бисквити.
— Какви?
— Чаени.
— Добър избор.
— Обичам ги. Натоварен с всички тези неща, отивам и сядам на една маса. Не ме питай каква е била масата, защото беше доста отдавна и не помня. Май беше кръгла.
— Добре.
— Нека ти опиша ситуацията. Седя на масата. Вляво пред мен е вестникът. Вдясно — чашата кафе. В средата на масата е пакета бисквити.
— Сякаш го виждам.
— Това, което не виждаш, защото още не съм го споменал, е човекът, който е седнал там преди мен. Точно насреща.
— Как изглежда?
— Съвсем обикновен. Черно куфарче. Костюм. Нямаше вид — каза Артър, — че ще скочи и ще направи нещо странно.
— А, познавам този тип. И какво направи?
— Ето това. Наведе се напред, взе пакета бисквити, отвори го, взе си една и…
— Какво?
— Изяде я.
— Какво?
— Изяде я.
Фенчърч го погледна изумено.
— А ти какво направи?
— Е, при тези обстоятелства, постъпих така, както би постъпил всеки англичанин с червена кръв. Бях принуден — каза Артър, — да се направя, че не забелязвам.
— Какво? Защо?
— Е, това не е нещо, на което те учат, нали? Претърсих душата си и открих, че никъде в моето възпитание, дори в първичните ми инстинкти, няма нищо, което да ми каже как да реагирам на човек, който най-спокойно, както си седи пред мен, просто ми открадва една бисквита.
— Но би могъл… — Фенчърч се замисли. — Не съм сигурна, че и аз съм наясно какво бих направила. И какво стана?
— Ядосах се и зачетох кръстословицата — каза Артър. — Не можах да реша нито ред. Отпих от кафето. Беше много горещо и нямаше какво да правя. Овладях се. Взех си бисквита и много усърдно се опитах да не забележа, че пакета вече по тайнствен начин е отворен…
— Но се защитаваш, заемаш безкомпромисна позиция.
— По свой си начин, да. Изядох бисквитата. Изядох я много очебийно и преднамерено, така че у него да не остане никакво съмнение какво правя. Когато изям една бисквита — добави Артър — тя си е изядена.
— А какво направи той?
— Взе си още една. Честно! — подчерта Артър. — Точно това направи. Взе си още една бисквита и я изяде. Ясно като бял ден. Просто, както ходим по земята.
Фенчърч се раздвижи от неудобство.
— И проблемът беше — продължи Артър, — че след като не казах нищо първия път, някак си още по-трудно можеше да повдигна въпроса втория път. Какво да кажа? «Извинете… ъ-ъ-ъ… нямаше как да не забележа, че…», не върви. Не, пак не му обърнах внимание, дори по-енергично и от първия път.