— Мой човек,…
— Пак зазяпах кръстословицата, пак не можах да позная и дума, така че, въоръжен с дух, подобен на показания от Хенри V в деня на Свети Криспин…[2]
— Какво?
— Отново атакувах. Взех си още една бисквита. И за миг очите ни се срещнаха.
— Така?
— Да… Е, не точно така. Но се срещнаха. Само за миг. После и двамата погледнахме встрани. Но, повярвай ми, във въздуха се събираше електричество. Над масата напрежението започна да нараства. Горе-долу по това време.
— Представям си.
— Така изядохме целия пакет. Той, аз, той, аз…
— Целия пакет?
— Е, той съдържаше само осем бисквити, но в онзи момент ни се струваше, че ги ядем цял живот. Гладиаторите едва ли са преживявали по-тежки времена.
— Гладиаторите — каза Фенчърч — щяха да са принудени да го правят на слънце. Физически по-изтощително.
— Има такова нещо. Така. Когато най-накрая празният пакет остана като труп помежду ни, човекът стана и, свършил най-лошото нещо в живота си, си отиде. Естествено, въздъхнах с облекчение. Моят влак щеше да замине след минута-две, така че си допих кафето, станах, взех си вестника и под него…
— Да?
— Бяха моите бисквити!
— Какво? — Каза Фенчърч. — Какво?
— Наистина.
— Не! — тя падна назад в тревата, заливайки се в смях.
Изправи се отново.
— Ти си пълно куку! Ти си почти напълно й крайно изкукал човек!
Тя го бутна назад, изтъркаля се върху него и после отново се изтъркаля встрани. Изненада го колко лека е.
— Сега ти ми разкажи нещо.
— Мислех — каза тя с много нисък, хриптящ глас, — че много си падаш да се прибираме в къщи.
— Няма за какво да бързаме — каза той безгрижно, — искам да ми разкажеш нещо.
Тя се загледа в езерото и се замисли.
— Добре. То е много кратко. Не смешно като твоето, но… Както и да е.
Тя погледна надолу. Артър почувства, че това е един от онези моменти. Въздухът сякаш стоеше неподвижен около тях и чакаше. Щеше му се въздухът да си върви и да се занимава със своите си проблеми.
— Когато бях малка — започна тя, — тези истории винаги започват така, нали? «Когато бях малка…» Както и да е. Това е мястото, на което момичето неочаквано казва: «когато бях малка» и започва да сваля товара от плещите си. Имаме такава слабост. Когато бях малка, на таблата на леглото ми висеше една картинка… как ти се струва до тук?
— Харесва ми. Разказът се развива добре. Вкарваш в действие любопитството към чуждата спалня рано и елегантно. Може би ще е добре да дадеш някои подробности за картинката.
— Беше една от тези картинки, за които се смята, че децата харесват — каза тя, — но не харесват. Пълна с мили малки животни, които правят мили неща, сещаш се.
— Сещам се. И мен са ме тормозили. Зайци с жилетки.
— Точно. Тези зайци всъщност бяха на един сал, заедно с подбрани плъхове и бухали. Струва ми се, че дори имаше и елен.
— На сала?
— На сала. А също и момченце.
— Сред зайците с жилетки, бухалите и елена.
— Точно така. Момченцето веселия циганско-гаменски тип.
— Аха.
— Трябва да кажа, че картината ме тревожеше. Пред сала плуваше една видра и аз лежах вечер в кревата си будна и ми беше мъчно за тази видра, която трябваше да тегли сала с всичките нещастни животни, които изобщо не трябваше да са на него, а тя има толкова тънка опашка, че сигурно я боли да тегли през цялото това време. Тревожех се. Не силно. Смътно, но през цялото време. Тогава, един ден — помня, че гледах тази картина всяка вечер години наред — изведнъж забелязах, че салът има платно. Дотогава не бях забелязала. На видрата й нямаше нищо, тя просто си плуваше.
Фенчърч вдигна рамене.
— Хареса ли ти?
— Слаб финал. Публиката ще пита: «Добре, и какво от това?» Дотук добре, но накрая преди аплодисментите има нужда от нещо силно.
Фенчърч обхвана коленете си с ръце и се засмя.
— Беше толкова неочаквано прозрение… години на почти незабелязвана тревога просто си отиват, сякаш оставяш нещо тежко, сякаш черното и бялото стават цвят, сякаш някой полива изсъхнало растение. Внезапната промяна, която сякаш ти казва: «Остави настрана тревогите си, светът е добро и прекрасно място. Това наистина е много лесно!» Сигурно си мислиш, че говоря това, защото ти се струва, че ще кажа, че така съм се чувствала днес следобед или нещо подобно, нали?
— Е, аз… — каза Артър и самообладанието изведнъж го напусна.
— Няма нищо лошо — каза тя. — Така си беше. Точно така се чувствах. Но, виждаш ли, и преди съм чувствала това нещо, дори по-силно. Невероятно силно. Боя се, че съм от тези — каза тя вперила поглед в далечината, — които получават внезапни, изумителни прозрения.