Артър беше като че в открито море, не можеше да говори и затова реши, че е по-мъдро въобще да не се и опитва.
— Беше много особено — каза тя, до голяма степен както някой от преследвачите-египтяни би казал, че поведението на Червено море при махването на Мойсей с жезъла е било особено.
— Много особено — повтори тя. — С дни преди това у мен това усещане се усилваше, сякаш щях да родя. Не, не беше точно така, по-скоро, сякаш малко по малко се свързвах с нещо. Не, и това не. Сякаш цялата земя, чрез мен щеше да…
— Числото — каза Артър внимателно — «четиридесет и две» говори ли ти изобщо нещо?
— Какво? Не, какви ги дрънкаш? — възкликна Фенчърч.
— Просто си помислих — каза Артър.
— Артър, искам да кажа, за мен това е много истинско, много сериозно.
— И аз бях напълно сериозен — отговори той, — просто никога не съм сигурен за Вселената.
— Какво искаш да кажеш?
— Разкажи ми останалото — каза той. — Не се тревожи, ако е странно. Повярвай ми, аз съм човек, видял много неща добави той, — които са странни. Не говоря за бисквити.
Тя кимна и като че ли му повярва. Изведнъж стисна ръката му.
— Беше толкова просто — каза тя, — толкова чудно и необикновено просто.
— Какво беше то? — попита Артър тихо.
— Виждаш ли, вече не знам. И загубата е непоносима. Ако се опитам да си го спомня, всичко започва да се клати и да подскача, ако се опитам много силно, стигам само до чашата и ми причернява.
— Какво?
— Като в твоя разказ. Най-хубавото се случи в едно кафене. Седях си там и пиех чай. Това беше след като дни наред у мен се бе усилвало чувството, че се свързвам с нещо. Струваше ми се, че от мен излиза тихо жужене. По постройката срещу кафенето работеха нещо и аз гледах през стъклото над чашата си, което според мен е най-хубавия начин да гледаш, когато някой друг работи. И изведнъж в ума ми се яви това послание от не знам къде. Беше толкова просто! И всичко придобиваше толкова много смисъл! Просто седях и си мислех: «Добре, значи всичко е наред». Толкова се изненадах, че едва не изпуснах чашата, даже, струва ми се, че май я изпуснах. Сигурна съм, че я изпуснах. Разбираш ли ме?
— Разбрах всичко. До чашата.
Тя тръсна глава, после още веднъж, сякаш се опитваше да я избистри, което и правеше.
— Е точно това е то — каза тя. — До чашата всичко беше добре. След това, съвсем буквално, ми се стори, че светът експлодира.
— Какво…?
— Знам, че звучи налудничаво и всички казват, че било халюцинации, но ако наистина са били халюцинации, значи ги наблюдавам на голям екран с шестнадесетпистово Долби-стерео и могат да ме наемат хора, на които са им писнали филмите за акули. Сякаш земята изчезна под краката ми и… и… и…
Докосна леко тревата, сякаш за да се увери, че е там и след това изглежда реши да каже нещо друго.
— Събудих се в болницата. От тогава непрекъснато ходя там. И затова инстинктивно се страхувам от неочаквани, невероятни прозрения, в смисъл, че в края на краищата всичко ще бъде наред. — Тя вдигна поглед към него.
Артър просто бе престанал да тревожи себе си за странните аномалии, заобикалящи завръщането му в родния свят или, по-скоро ги беше препратил в тази част от ума си, която бе отбелязана с «Неща за премисляне. Спешно!» «Ето го светът», бе си казал той. «Ето го, независимо по каква причина, светът и той ще остане. Заедно с мен на него». Но сега започваше да се клати наоколо, като онази нощ в колата, когато Ръсел му каза всичките глупости за агента на ЦРУ в резервоара. Френското посолство се разклати. Дърветата се разклатиха. Езерото се разклати, но това беше напълно естествено и не биваше да го тревожи, защото едно ято сиви гъски току-що бяха кацнали в него. Гъските си почиваха чудесно и нямаха кардинални отговори, чиито въпроси искат да научат.
— Както и да е — каза Фенчърч неочаквано и весело, и усмихната с широко отворени очи. — С част от мен нещо не е в ред и ти трябва да отгатнеш какво е то. Да се прибираме.
Артър поклати глава.
— Какво има? — попита тя.
Артър поклати глава не защото не му харесваше предложението, за което смяташе, че наистина е превъзходно, едно от най-прекрасните на света, а защото просто за миг се бе опитал да се освободи от непрекъснато спохождащото го чувство, че точно когато най-малко очаква, Вселената ще изскочи от някоя врата и ще му каже «Бау!»
— Просто се мъча да си изясня това нещо напълно кача той. — Казваш, че ти се е сторило, че земята… наистина… е експлодирала…