Чувството, че затваря очите си, премина през цялото му тяло. Когато достигна стъпалата му, вече цялото му тяло бе информирано, че е със затворени очи, но той не изпадна в паника поради този факт и бавно, много, много бавно го завъртя в една посока, а умът си — в обратната.
Тази маневра трябваше да постави земята на мястото й.
Сега усещаше въздуха — ветрецът подухваше около него леко, весело, необезпокояван от присъствието му — и бавно, много, много бавно, сякаш излизаше от далечен сън, отвори очи.
Разбира се, беше летял и преда, много пъти, на Криккит, докато цялото това птиче бърборене не го бе побъркало, но тогава беше различно.
Сега се намираше на собствения си свят и тихо, без да се движи, ако не се смята лекото треперене, което можеше да се отдаде на много неща, висеше във въздуха.
На десет или петнадесет фута под него беше твърдият асфалт, а на няколко метра встрани — жълтото улично осветление на горната улица.
За щастие малката уличка беше тъмна, защото лампите, които се предполагаше, че трябва да я осветяват нощем се управляваха от хитроумно устройство, което ги запалваше малко преди обяд и ги гасеше малко преди да се спусне вечерта. Ето защо, той бе безопасно обгърнат от покривалото на мрака.
Бавно, много, много бавно вдигна глава към Фенчърч, застанала без дъх от изумление, на прага на горната врата, в чиято рамка се очертаваше силуета й.
Лицето й беше на сантиметри от неговото.
— Исках да те питам — каза тя с треперещ, нисък глас, — какво правиш. Но след това осъзнах, че и сама мога да видя. Летиш. Поне така изглежда. — След кратка, учудена пауза, тя продължи:
— Стори ми се тъп въпрос.
Артър каза:
— Можеш ли да, го направиш и ти?
— Не.
— Искаш ли да опиташ?
Тя захапа устната си и поклати глава. Не толкова, за да каже «не», колкото от чисто изумление. Трепереше като лист.
— Съвсем лесно е — подкани я Артър, — ако не знаеш как. Това е важното. Да не знаеш как го правиш.
За да покаже колко е лесно, той полетя надолу по уличката и падна доста силно нагоре, после отново слезе до нейното ниво като банкнота в порив на вятъра.
— Попитай ме как го правя — каза той.
— Как… правиш това?
— Нямам представа. Изобщо не знам.
Тя вдигна рамене объркана:
— Как тогава мога…
Артър се спусна още малко по-ниско и протегна ръка.
— Искам да опиташ — каза той — да стъпиш на ръката ми. Само с един крак.
— Какво?
— Опитай.
Колебливо, притеснено, почти, каза си тя, сякаш се опитва да стъпи на ръката на някой, който плува във въздуха пред нея, тя стъпи на ръката му.
— Сега другия крак.
— Какво?
— Премести тежестта си върху ръката ми.
— Не мога.
— Опитай.
— Така?
— Така.
Колебливо, притеснено, почти, каза си тя, сякаш… Спря да си казва какво представлява това, което прави в момента, защото имаше чувството, че въобще не иска да знае.
Закова погледа си върху улука на порутения склад отсреща, който я дразнеше от месеци, защото явно щеше да се срути и тя се зачуди дали някой има намерение да вземе мерки и дали тя не трябва да каже на някого за него, и нито за миг не се замисли върху факта, че е стъпила в ръцете на човек, който не е стъпил на абсолютно нищо.
— Сега — каза Артър, — вдигни десния си крак. Изцяло.
— Не мога.
— Опитай.
Досега не беше виждала улука от този ъгъл и й се стори, че тинята и боклуците там горе може и да са птиче гнездо. Ако се наведе напред и стъпи изцяло на левия си крак, сигурно щеше да види по-добре.
Артър се разтревожи, защото някой на уличката долу се мъчеше да открадне велосипеда й. Никак не му се влизаше в спор точно сега и се надяваше, че типът ще приключи без много шум и няма да погледне нагоре.
Имаше вид на човек, който най-редовно краде велосипеди из малките улички, без въобще да очаква да види собствениците им, увиснали на няколко фута над тях. Тези две привички го улесняваха и той продължи работата си целенасочено и съсредоточено, докато накрая се убеди, че велосипедът е абсолютно безкомпромисно заключен с верига от шведска стомана за желязната халка, забита в бетона, спокойно изкриви колелата му и си продължи по пътя.
Артър изпусна въздишка на облекчение. — Виж какво парче яйчена черупка ти намерих — каза Фенчърч в ухото му.
Глава 25
Тези, които следят редовно делата на Артър Дент може би са добили впечатление за характера и навиците му, което, макар и да съдържа в себе си истината и разбира се, нищо освен истината, някак си, в своите съставни части, не обхваща цялата истина, с многото й величествени аспекти.