— Опитай лупинг — извика той на Фенчърч.
— Какво?
Гласът й звучеше странно ясен, но далечен във въздушното пространство. Беше задъхан и слаб, сякаш не й се вярваше — беше всички тези неща — ясен, далечен, задъхан, слаб — едновременно.
— Ние летим… — каза тя.
— Дребна работа — отговори Артър, — не мисли за това. Опитай лупинг.
— Лу…
Ръката й хвана неговата, след секунда теглото й също я хвана и тя шеметно полетя надолу, а ръцете й се вкопчваха обезумели в нищото.
Физиката погледна Артър и, сгърчен от ужас, той също полетя надолу. От падането му се повдигаше и всяка част от тялото му запищя, освен гласът му.
Падаха, защото това беше Лондон и човек не може да прави такива неща тук.
Не успя да я хване, защото това беше Лондон, а не на милион мили — седемстотин и петдесет и шест, ако искаме да сме точни — в Пиза, където Галилео е демонстрирал, че две падащи тела падат с абсолютно еднакво ускорение, независимо от относителното им тегло.
Те падаха.
Докато падаше, шеметно и с призляване, Артър осъзна, че ако смята да се носи по небето и да вярва на всичко, което италианците са казали за физиката, когато дори не са успели да задържат права и една най-обикновена кула, те двамата наистина са изпаднали в беда, и направо започна да пада по-бързо от Фенчърч.
Хвана я отгоре и намести ръцете си, за да улови по-здраво раменете й. Успя.
Добре. Сега падаха заедно, нещо много приятно и романтично, но това не решаваше основния проблем, а именно, че падат и земята не чака да види дали той ще приложи някой друг хитър номер, а идва към тях като бърз влак.
Той не можеше да подкрепя теглото й, нямаше с какво, нямаше опорна точка. Единственото, което можеше да мисли беше, че очевидно ще умрат и че ако иска да се случи нещо друго, а не очевидното, той би трябвало да направи нещо друго, а не очевидното. Тук се почувства в познати води.
Пусна я, бутна я настрана и когато тя обърна изпълнено с безумен ужас лице към него, той хвана кутрето й със своето кутре и я дръпна нагоре, като се затъркаля тромаво след нея.
— По дяволите — каза тя, както седеше останала без дъх върху абсолютно нищо и когато се съвзе, полетяха отново нагоре в нощта.
Малко под височината на облаците спряха и огледаха невероятното място, до което бяха стигнали. Земята не беше нещо, което можеше да се разглежда с нетрепващ поглед, а само крадешком, между другото.
Фенчърч направи няколко дръзки малки лупинга и разбра, че ако правилно прецени силата на вятъра, би могла да направи и няколко наистина блестящи изпълнения, завършващи с пирует и леко спускане, при което роклята й се вдигна нагоре и това е мястото, от което читателите, които нямат търпение да разберат какво са правили Форд Префект и Марвин през цялото това време, трябва да преминат към следващите глави, защото Артър не можеше да чака повече и й помогна да я свали.
Роклята полетя надолу, носена от вятъра, докато се превърна в точица и поради различни сложни за обясняване причини революционизира живота на едно семейство в Хаунслоу, на чието въже за простиране бе намерена да виси сутринта.
В безмълвна прегръдка те се понесоха нагоре, докато заплуват в мъгливите венци от влага, които се движат като перца около крилата на самолет, но никога не можеш да почувстваш, защото си седнал в задушната кабина и гледаш през издраскания илюминатор, докато синът на някой непознат човек се опитва да налее топло мляко в ризата ти.
Артър и Фенчърч усещаха как се вият около телата им — леки, студени и фини — много студени, много фини. Чувстваха, дори и Фенчърч — защитена срещу природните стихии само от някои неща купени в магазина «Маркс и Спенсър» — че ако не смятат да оставят гравитационните сили да ги тревожат тогава обикновеният студ и разреденият въздух могат да си гледат работата.
Двете неща от «Маркс и Спенсър», които Артър махна много, много бавно, когато се скриха в мъглата на облаците, както единствено е възможно да направиш това, когато летиш и не използваш ръцете си, на сутринта предизвикаха значителни сътресения, като смятаме отгоре надолу, в Айлуърт и Ричмънд. Прекараха в облаците много време, защото те бяха много дебели, и когато накрая излязоха над тях и Фенчърч се въртеше като морска звезда, носена от вълните на прилива, видяха, че именно над облаците нощта е сериозно осветена от луната.
Светлината е тъмно-ярка. Там има други планини, планини със свои собствени арктически снегове.