Бяха се появили над дебелия слой купеста облачност и лениво се носеха над повърхността им, когато Фенчърч на свой ред освободи Артър от дрехите му, една по една, докато всичките изчезнаха, виейки се изненадано надолу през всеобхващащата белота.
Целуна го, целуна шията му, гърдите му и скоро те се понесоха плавно, наподобяващи буквата «Т», нещо, което би накарало дори и Огнен дракон, ако такъв можеше да мине край тях, преял с пица, да плесне с крила и да се прокашля.
Но в облаците нямаше Фуолорнис, Огнени дракони, нито пък можеше да има, защото, подобно на динозаврите, птеродактилите и Големия Пребит Уинтуок от Стегбартъл Мажор в съзвездие Фраз и за разлика от «Боинг 747», който се среща в изобилие, те са изчезнали, за жалост, и вселената никога повече няма да ги види.
Причината, поради която в горното изброяване най-неочаквано се появява «Боинг 747» не е без връзка с факта, че нещо подобно се случи в живота на Фенчърч и Артър след минута-две.
Те са големи неща, ужасно големи. Не може да не познаеш, ако някое от тях е във въздуха заедно с теб. Усещаш грохота на въздушната вълна, движещата се стена от пищящ вятър и ако си глупав и правиш това, което Артър и Фенчърч правеха, съвсем близо до него, ще отхвърчиш настрани като пеперуда във виелица.
Този път, обаче, те загубиха само самообладание, прегрупираха се след миг и в тътнещия грохот им дойде чудесна нова идея.
Мисис Кейпълстън от Бостън, щата Масачузетс беше възрастна дама и наистина считаше живота си за почти свършил. Беше видяла много, част от него я бе изпълнила с недоумение, но на този късен етап чувстваше с притеснение, че е прекалено отегчена. Всичко беше минало чудесно, но може би бе твърде обяснимо, твърде обикновено.
Тя въздъхна, вдигна малкото пластмасово перденце на илюминатора и погледна към крилото.
Най-напред реши, че трябва да повика стюардесата, но после си каза, «Не, дявол да го вземе, това е за мен и само за мен».
По времето, когато нейните необясними двама души се плъзнаха назад от крилото и се завъртяха във вихрушката на въздушния поток, тя се бе развеселила значително.
Преди всичко почувства невероятно облекчение при мисълта, че всичко, което са й казвали всички, не е вярно.
На следващата сутрин Артър и Фенчърч спаха до много късно, въпреки непрестанния вой на реставраторските работи.
Следващата нощ направиха съвсем същото още веднъж, но този път си носеха уокмени марка «Сони».
Глава 27
— Всичко това е много хубаво — каза Фенчърч няколко дни по-късно, — но аз трябва да знам какво става с мен. Виждаш ли, между нас има една разлика. Ти си загубил нещо и си го намерил отново, а аз намерих нещо и го загубих отново. Трябва да го намеря пак.
Налагаше се нея да я няма през целия ден, така че Артър се приготви да прекара времето в телефонни разговори.
Мъри Бост Хенсън беше журналист в един от вестниците с малки странички и големи заглавия. Би било приятно, ако можеше да се каже, че това не го прави по-лош, но за жалост не беше истина. Той беше единственият познат на Артър журналист, така че му се обади въпреки всичко.
— Артър, стара супена лъжицо, стари сребърен супнико, колко страшно се радвам, че те чувам! Някой ми каза, че си отишъл в космоса или нещо такова.
Мъри използваше свой специален език в разговорите си, който беше измислил за собствена употреба, език, който никой друг не бе в състояние да използва, дори да разбира. Едва ли нещо в него означаваше нещо. Това, което означаваше, беше така чудесно прикрито, че никой не можеше и да заподозре присъствието му в лавината от безсмислици. Когато по-късно се разбере, какво точно е имал предвид, обикновено лошите времена за всички засегнати вече са започнали.
— Какво? — каза Артър.
— Просто слух, стар слонски зъбе, малка моя зелена масо за карти, просто слух. Сигурно нищо не значи, но може да ми потрябва твое изявление.
— Нямам какво да кажа. Просто кръчмарски приказки.
— Та ние с тях се храним, мой изкуствени крайнико. Освен това ще пасне като, как се казваше, на едно от другите материалчета от историите на седмицата, така че може и просто да го опровергаеш — все тая. Извинявай, току-що нещо изпадна от ухото ми.
Последва пауза, в чийто край гласът на Мъри прозвуча по линията неподправено разтревожен.
— Просто си спомних, каква странна вечер преживях снощи. Както и да е, мой стари няма да кажа какво, как е да се возиш на Халеевата комета, а?
— Не съм се возил — каза Артър и сподави въздишката си, — на Халеевата комета.