Късно вечерта отидоха с колата до хълмовете на Холивуд и спряха, за да погледат първо ослепителното море от движеща се светлина, което е Лос Анджелис и после ослепителното море от движеща се светлина, което е долината на Сан Фернандо. Съгласиха се, че усещането за ослепителност спира някъде в очните им дъна и не засяга други части на тялото, поради което останаха странно неудовлетворени от гледката. Със самите внушителни морета от светлина всичко е наред, но светлината е предназначена да осветява нещо и след като бяха минали през това, което това море от светлина осветяваше, те не бяха останали особено очаровани.
Спаха неспокойно до късно и се събудиха по обяд, когато беше глупашки горещо. Отидоха по магистралата до Санта Моника, за да видят за първи път Тихия океан — океанът, който Уонко Нормалният гледаше по цял ден и през по-голямата част от нощта.
— Някой ми беше казал — каза Фенчърч, — как навремето подслушал две възрастни дами, които правели каквото ние правим сега — гледали Тихия океан за първи път в живота си, да си говорят на същия този бряг. След дълга пауза, едната казала на другата: «Знаеш ли, не е толкова голям, колкото очаквах».
Настроението им постепенно се подобри, когато тръгнаха по плажа на Малибу и гледаха как милионерите в луксозните си бунгала непрекъснато държат под око съседите си, за да ги следят колко забогатяват.
Подобри се още повече, когато слънцето започна да се спуска по западната част на небето, а когато седяха в раздрънканата си кола и пътуваха към залеза, пред който никой разумен човек не би и помисли да строи град като Лос Анджелис, те неочаквано се почувстваха така необяснимо и изненадващо щастливи, че дори престанаха да обръщат внимание на радиото в колата, което хващаше само две станции, при това едновременно. Какво от това — и двете пускаха хубав рокендрол.
— Знам, че ще може да ни помогне — каза Фенчърч убедено. — Как му беше името? Как искаше да го наричат?
— Уонко Нормалния.
— Знам, че ще може да ни помогне.
Артър се чудеше дали е така и се надяваше да е така, и се надяваше Фенчърч да намери това, което е изгубила тук, на тази Земя, каквато и Земя да се окаже тя.
Надяваше се, все така непрекъснато и усилено, още от разговора им край бреговете на Серпентината, че от него няма да искат да си припомня нещо, което той много твърдо и решително беше погребал в най-далечното кътче на паметта си, с надеждата, че ще спре да го тормози.
В Санта Барбара спряха, за да хапнат в един рибен ресторант, който представляваше преустроен склад.
Фенчърч си поръча бърбън и каза, че е превъзходен.
Артър си поръча филе от риба-меч и каза, че много го е ядосало.
Сграбчи една минаваща келнерка за ръкава и започна да й се кара.
— Защо тази риба е толкова хубава? — настоя той.
— Моля да извините приятеля ми — каза Фенчърч, — Мисля, че най-после се чувства добре.
Глава 31
Ако вземете двама Дейвид Бауи, сложите единия върху другия, после прикачите по един Дейвид Бауи към ръцете на горния и увиете всичко това в мръсна плажна хавлия, ще получите нещо, което не прилича точно на Джон Уотсън, но всички, които са го виждали биха се съгласили, че нещото им е познато отнякъде.
Беше висок, дългурест.
Когато седеше на шезлонга си, с вперен в Тихия океан поглед, издаващ не толкова наличието на безумни предположения, колкото на дълбока, спокойна тъга, беше трудно да се каже къде точно свършва столът и къде започва той и бихте се поколебали да сложите ръка на, да кажем, рамото му, за да не би цялата конструкция изведнъж да се събори и откъсне палеца ви.
Но усмивката му, когато я насочи към вас, е забележителна. Сякаш се състои от най-лошите неща, които животът може да ви погоди, но въпреки това, когато той ги постави в специфичния порядък върху лицето си, изведнъж ви карат да си кажете: «Е, тогава всичко е наред».
Когато той говори, човек е доволен, че използва тази усмивка доста често.
— А, да — каза Уонко. — Често идват да ме виждат. Сядат тук. Сядат тук, точно където седите вие.
Имаше предвид ангелите с руси бради, зелени крила и анатомични налъми.
— Ядат мексиканска храна, защото там, откъдето идвали нямало такава. Пият много кока-кола и са чудесни в много отношения.
— Наистина ли? — каза Артър. — Така ли? Така че, ъ-ъ… кога става това, кога идват?
Той също загледа океана. Няколко късокрили кюкавци[3] тичаха по пясъка край вълните, което беше свързано със следния проблем — те трябваше да намерят храната си в пясъка, току-що измит от вълната, но не биха понесли да се намокрят краката им. За да се справят с това, те тичаха с някакви много чудати движения, сякаш ги е конструирал някой много умен човек от Швейцария.