Фенчърч седеше на пясъка и разсеяно чертаеше фигури с пръст.
— Събота и неделя предимно — каза Уонко Нормалния. — На малки скутери. Чудесни машини — усмихна се той.
— Разбирам — каза Артър, — разбирам.
Фенчърч се прокашля леко, това привлече вниманието му и той я погледна. На пясъка тя беше нарисувала с чертички как двамата летят в облаците. За миг му се стори, че тя иска да го възбуди, но после разбра, че всъщност го упреква.
— Кои сме ние — каза тя, — че да казваме, че е луд? Къщата му наистина беше особена и тъй като Артър и Фенчърч се сблъскаха първо с нея, би било полезно да кажем каква беше тя.
Тя беше такава.
Беше с вътрешното навън.
Наистина с вътрешното навън — до степен, че се наложи да паркират върху килима.
По цялото си протежение, това, което нормално би било наречено «външна стена», беше оцветено с приятна розова боя за вътрешно боядисване, имаше лавици с книги, една-две стари трикраки маси с полукръгъл плот, поставени така, сякаш са били цели и стената ги е срязала на две, картини, очевидно предназначени да успокояват.
Най-странен беше покривът.
Той се прегъваше обратно в себе си, като нещо, което би измислил Морис Ешер, ако е прекарал няколко тежки нощи из града, за което не е работа на нашия разказ да намеква, че става дума, макар че понякога е трудно, когато гледаме картините му, особено тази с обърканите стълби, да не си зададем въпроса дали не става дума именно за това, защото кристалните полилеи, които би трябвало да висят вътре, бяха навън и стърчаха нагоре.
Объркващо.
На табелата до входната врата пишеше: «Заповядайте вън» и леко изнервени, те го направиха.
Разбира се, вътре беше Вън. Груба зидария, добре направена електрическа инсталация, улуци в добро състояние, градинска пътека, едно-две дръвчета, няколко стаи, водещи нанякъде.
Вътрешните стени бяха извити странно и отворени в единия край и сякаш — поради някаква оптическа илюзия, която би накарала и Морис Ешер да се намръщи и да се чуди как е постигната — обграждаха самия Тих океан.
— Здрасти — каза Уонко Нормалния.
Добре, помислиха си те, със «здрасти» можем да се справим.
— Здрасти — казаха те и всички изненадващо се усмихнаха.
Доста време, неизвестно защо, изглежда не желаеше да говори за делфините, сякаш нещо отвличаше вниманието му и той само казваше: «Забравих…», при всяко тяхно споменаване. Разведе ги, изпълнен с гордост, за да разгледат чудатостите на къщата му.
— Доставя ми някакво много странно удоволствие — каза той — и не създава никому никакви проблеми, които един компетентен очен лекар не би могъл да коригира.
Стана им симпатичен. Беше открит и прям и изглежда успяваше да се подиграе на себе си, преди който и да било друг да стори това.
— Жена ви — каза Артър — спомена някакви клечки за зъби.
Каза го с притеснение, сякаш се боеше, че тя може да изскочи иззад ъгъла и да ги спомене пак.
Уонко Нормалния се засмя. Това беше лек, безгрижен смях и звучеше сякаш го е използвал много и е доволен от него.
— А, да — каза той, — това има нещо общо с деня, в който окончателно се убедих, че светът се е побъркал напълно и построих Лудницата, за да го прибера в нея, горкия, и се надявах да му помогна.
В този момент Артър отново се почувства нервен.
— Тук — каза Уонко, — ние се намираме извън Лудницата. — Той отново посочи грубата зидария и улуците. — Минавате през тази врата — той посочи онази, през която бяха влезли — и влизате в Лудницата. Опитах се да я боядисам както трябва, за да може и пациентите да се чувстват добре, но човек не може да направи много. Сега вече никога не влизам там. Когато понякога се изкуся, а това сега не ми се случва почти никога, просто поглеждам табелката до вратата и се отказвам.
— Онази? — попита Фенчърч и посочи, доста озадачена, към една синя табела с инструкция.
— Да. Това са думите, които окончателно ме превърнаха в отшелника, който съм сега. Прочетох ги и узнах какво трябва да направя.
На табелата пишеше:
«Хванете клечката в средата. Навлажнете острия край с език. Мушнете в пространството между зъбите със заобления край към венеца. Движете внимателно отвън навътре.»
— Стори ми се — каза Уонко Нормалния, — че всяка цивилизация, която толкова е загубила разсъдъка си, че се налага да поставя писмена инструкция за ползване върху пакет клечки за зъби, вече не е цивилизация, в която мога да живея и остана нормален.