Той отново погледна към океана, сякаш го предизвикваше да се разбушува и разпени, но той си остана спокоен и си играеше с кюкавците.
— И ако ви е минавало през ум да се запитате, тъй като виждам, че това не е невъзможно, аз съм напълно нормален. Затова наричам себе си Уонко Нормалния, за да е напълно ясно. Уонко ме наричаше майка ми, когато бях малък и несръчен и чупех разни неща. «Нормален» е това, което съм сега — каза той с една от усмивките, които те карат да си кажеш: «Е, тогава всичко е наред» — и това, което смятам да съм и занапред. Да отидем ли на плажа, за да видим за какво ще разговаряме?
Отидоха на плажа и там той заговори за ангелите с руси бради, зелени крила и анатомични налъми.
— За делфините… — каза тихо Фенчърч с надежда.
— Мога да ви покажа налъмите — каза Уонко Нормалния.
— Чудя се дали не знаете…
— Искате ли да ви покажа — каза Уонко Нормалният — налъмите? Те са тук. Ще ги донеса. Произведени са от компанията «Шол» и ангелите казват, че са много подходящи за терена, на който се налага да работят. Казват, че държат павилион за вещи под наем до посланието. Когато им кажа, че не знам какво значи това, те се смеят и казват, че да, така е, наистина не знам. Е, и без друго ще ги донеса.
Когато се запъти към Вътре, или Вън, зависи как погледнеш на нещата, Артър и Фенчърч се спогледаха учудено и малко отчаяно и продължиха да рисуват фигурки в пясъка.
— Как са краката ти днес? — попита Артър тихо.
— О’кей. В пясъка не ги чувствам толкова странно. Или във водата. Докосването на водата е чудесно. Просто ми се струва, че това не е нашият свят.
Тя вдигна рамене.
— Какво според теб — каза тя — означава това «послание».
— Не знам — каза Артър, макар че споменът за човек на име Прак, който непрекъснато му се смее, продължаваше да го тормози.
Когато Уонко се върна, носеше нещо, което накара Артър да занемее. Не налъмите — те бяха напълно обикновени дървени налъми.
— Помислих се, че може би ще искате да видите какво носят на краката си ангелите. Просто от любопитство. Между другото, не се опитвам да докажа каквото и да било. Аз съм учен и зная кое може да се счита за доказателство и кое не. Продължавам да използвам името си от детинство, за да не забравя нито за миг, че ученият трябва да бъде абсолютно като дете. Ако види нещо, той трябва да каже, че го е видял, независимо дали то е като онова, което е смятал, че ще види или не. Първо виж, после мисли, по-късно провери. Но винаги първо виж. Иначе ще виждаш само каквото ти се иска. Повечето учени забравят това. Ще ви го демонстрирам по-късно. И така, другата причина, поради която се наричам Уонко Нормалния е, защото искам хората да ме смятат за глупак. Това ми позволява да говоря това, което виждам, когато го видя. Не може да си истински учен, ако имаш нещо против хората да мислят, че си глупак. Както и да е, реших, че може би ще искате да видите и това.
Беше предметът, който накара Артър да занемее, когато видя, че Уонко го носи, защото представляваше чудесен сребристосив стъклен аквариум, съвсем същият като този в спалнята му.
В продължение на тридесет секунди, безуспешно, той се беше мъчил да каже: — Откъде имаш това? — рязко и с изненада в гласа.
Накрая моментът дойде, но той го пропусна с милисекунда.
— Откъде имаш това? — попита Фенчърч рязко и с изненада в гласа.
Артър я погледна и рязко, с изненада в гласа каза:
— Какво? Виждала ли си вече нещо такова?
— Да — каза тя, — имам такъв. По-точно, имах. Ръсел ми го задигна, за да си слага в него топките за голф. Не знам откъде се взе, просто се ядосах, че Ръсел ми го задигна. Защо, и ти ли имаш такъв?
— Да. Беше…
Двамата забелязаха, че Уонко Нормалния гледа ту единия, ту другия и се мъчи да вмъкне помежду им едно изненадано ахване.
— И вие имате такива неща? — каза той и на двамата.
— Да — отговориха те.
Огледа ги дълго и спокойно, после вдигна аквариума, за да улови светлината на калифорнийското слънце.
Сякаш стъклото запя със слънцето, зазвъня със силата на светлината му, по пясъка наоколо и по тях заиграха искрящи дъги. Съвсем ясно видяха фино гравираните върху стъклото думи: «Сбогом и благодаря за рибата».
— Знаете ли — попита Уонко, — какво е това?
Те поклатиха глави бавно и с учудване, почти хипнотизирани от блясъка на сенките върху сивото стъкло.
Това е подарък за сбогом от делфините — каза Уонко с тих нисък глас. — Делфините, които обичах и изучавах, с които плувах, които храних с риба и даже се опитах да науча езика им, задача, която те направиха невъзможно трудна, като вземем предвид факта, че — сега вече съм сигурен — че те бяха напълно в състояние да говорят на нашия, ако решат, че искат.